Намерих паднала бележка-
намачкана и със задраскани думи.
Дали щеше да е покана за среща
назряла и очаквана, цяла сутрин се чудя.
Телефонът статичен студено мълчи.
Посредник помежду ни не иска да бъде.
В главата ми рояк от мисли гъмжи,
а часовникът като теб тези дни е навъсен.
Опитах и аз писмо да ти напиша,
но пълно е със толкова въпроси,
ще те почакам и лице в лице ще вдишам
мълчание или барут от словесните откоси.
Кога привикнахме от думите си да се крием?
Те бяха нашето топло убежище.
А сега опитваме се неуспешно да разпишем
чувствата си на листа като спасително чистилище.
Щом влезеш привечер чакан през вратата,
ще побързам ръцете ти с моите да стопля.
За да потекат свободни словата,
понякога първи телата трябва да си спомнят...
Евелина Тодорова
Няма коментари:
Публикуване на коментар