Стъклената стая

Сама съм в стъклената стая.
Чувам само гласа ти, но спри!
Не разбираш ли, няма да се разкая.
Не желая да слушам. Ако искаш крещи!

Болката ми- твоята пробудена съвест
те разсъблича пред освирепели от глад зверове.
На мен ми се спи
и упоена от студа в душата ти ще спя с часове.

Заспала, не виждам как в страха си
към стъклената стая прилепваш ръце.
И глуха за крясъците ти не чувам
как единият звяр пристъпва, а другият вече яде.

Евелина Тодорова

Счупен прозорец

Счупен прозорец
наряза душата ми.
Сега съм на парчета.
Цялата, вижте, ръката ми
трепери, гали портрета
на един разрязан живот.
И призрачното ми тяло -
самолет - фантом, без пилот,
се влачи вяло,
събирайки парчета стъкло.
Боли.
И тази болка е разлята
във време,
в което моето родово потекло
е и радост, и бреме.
Добре посято е в клетките ми,
в ръждясващото тяло
на неодухотворена машина.
Една нарязана картина
със засъхнали,
избледнели цветове.
Една ръждясала турбина
е моето сърце.
Счупен прозорец
наряза душата ми.
Сега съм на парчета.
Душата ми, вижте, мъртва е
в желязната рамка на портрета.

Евелина Тодорова

В абстрактната снимка на неусетен живот

Абстрактен живот.
Безплътна храна.
Безвремеви оборот.
Абстрактна вина.

Задавен бебешки плач,
смътно желание за живот.
Реален, глух палач.
Майсторски поставен хомот.

Бели стени, студени ръце.
Размазан, измит от кръв свят.
Глухи удари на живо сърце
и после те помнят

чрез мастилени букви
или с камък, вкопан във пръстта.
Вмирисани тикви
изцеждат сълзи за душата ти в смъртта.

Абстрактна душа.

Абстрактно докосване,
няма майка.
Реално прахосване
и после утайка
от изсмукан, изсъхнал плод-
абстрактно желание за живот.
Гладна чайка 

суче от изсъхнал плод
абстрактно желание за живот.
Море няма.
само ехо от врява

на безброй мъртви чайки, 

засъхнали с гладни, отворени човки
в абстрактната снимка
на неусетен живот.

Евелина Тодорова

Човекът с черната качулка

Тъмно е.
Човек с черна качулка и тъмна роба,
копае гроб.
Моят гроб, а човекът съм аз.
Тази нощ ще погреба душата си.
Тя е роб.
Докато потта се стича по бузите ми,
докато пръстта хрипти с болните си дробове,
докато се давя в спомени за живота,
ще погреба любовта и ще се изплюя.
Сега очите ми са черни,
няма ни помен от пролята сълза.
Няма повече да чуете думите ми,
проклинащи "злата съдба".
Да.
Ще погреба всякакви чувства
и ще ги ритам като болни хърбави псета,
ще зария спомена за мен,
ще го покрия с клони на сухи дървета,
ще обезобразя,
ще лиша от самоличност
онази личност,
която бях.
Сянка.
Това съм сега.
Сянка, чийто ритмични движения
с лопата в ръцете,
бележат края на страха.
Дъхът ми изстива.
Изгрява утринта.
Нямам глас да запея.
Дали това е смъртта?

Евелина Тодорова

Опит за празнота

Бяло, бяло, замръзнало бяло.
По белия сняг- следи от кръв.
Сняг в ръцете ми. Горещо дуло.
Бяло, заслепяващо бяло. А по него кръв.

Дишам трудно, но продължавам да вървя.
Топло е в очите ми още.
Сред ледени остриета вървя.
Усещам нозете си още.

Любов, Чест, Желание, Страх.
Всички те кървят от ръцете ми.
"-Божествено, божествено. Пепел и прах".
Млъкнете, гласове! Треперят ръцете ми.

Душата ми сега тихо спи.
Иначе без свян ще ме убие.
Затова я приспах. Спи, спи,
дано никой никога не те открие!

Чувства-озверели кучета,
душат следите ми. Вървя.
Ще ме нападнат, а дулото е празно. Парчета
от плът ще ги нахранят ли? Кървя...

и ме усещат отдалече.
Но сега не мога да спра.
Сърцето ми трудно бие, кръвта почти изтече,
още малко и ще спра да искам да го разбера.

Как е трудно да го озаптя...
Но скоро ще е празно. Празно няма да боли.
Но преди да умра ще трябва на себе си да простя
опита за празнота, който пред смъртта още повече тежи.

Евелина Тодорова

Мистерията с космите на сцената

Една крадена история от живия живот. Не е моя, въпреки, че участвах като наблюдател и като актриса с роля. Просто я обличам в думи, за да стигне до параноичните чистофайници. И не само до тях, разбира се. Много малко думи ще използвам.

Ранният следобед на една събота. Сцена. Столове, избутани в едната част на стаята.
Избираме герои. Ти ще си този, а пък той ще е онзи и нека играем. Случайно, на ботуша на една девойка се закача топка косми от нечия обучавала се глава, подпряна на някой от столовете, може би преди дни, а може би и от  по-преди, паднали и сплели се, притихнали точно по средата на сцената като настръхнал таралеж.
Момичето извлачва с крак тази мръсотия извън кръгчето на бъдещите ни роли, но получава забележка да я върне веднага на мястото й. За този час и половина тя явно ще е важна.
Онази мръсотия, която често подритваме в ъгъла, докато сме във вихъра на ситуацията, за да не я виждаме.
"Не, не, не! Върни я! Интересно как бързо я затири в ъгъла"
Ботушът стъпи върху оплелите се косми и влачейки ги по пода, ги върна обратно точно на същото място.
Кой да предположи, че след това главният герой ще бъде именно тази мръсотия.
Мръсотия, която често ни боде очите, а ние бързо я "почистваме" като просто я преместваме в друга част от нашето важно пространство. Пространството помежду ни.
Ножът, забит с ярост в дървената дъска за хляб, говореше тихо и монотонно, повтаряйки една и съща фраза, носеща се във въздуха измежду бурята от думи между всички участници, отдадени на ролите си, които не снижиха тон за миг, за да я чуят:

"Аз обаче виждам всички мръсни неща".


Евелина Тодорова