Ти си уморен старец. Потиш се и бълваш умора през жилите си - комини, пуфтиш с дробовете на задъхани ауспуси, рисуваш с прах хиляди причини, за да бъдеш в живота ми и аз да бъда в живота ти. Да бъда част от живота в теб. Ти си град-старец. Често спорим, понякога се опитвам да те изкашлям, но си полепнал по небцето ми, по езика ми, косата ми е напоена с дъха ти. Хилядите коли осветяват вечер с фаровете си ирисите ми, които поглъщат формите ти и се движиш като ток в мен. Гледаш ме, ровиш в погледа ми, пътуваш към очните дъна и достигаш до извора на емоциите ми и ги владееш.
Понякога не си старец. Понякога си делфин.
Потапяш се в мен и мислите ми, а после излизаш да поемеш въздух. Понякога аз съм делфинът в теб. Потапям се, а после излизам да поема въздух - в планината, за да се спусна отново дълбоко в теб.
Ти си старец. Скърцането на износените ти стави звучи от вятъра, плъзгащ се по нагънатите мантинели, от увиснали метални части на пътни знаци, от резките, невротични, схванати и без грам гъвкавост движения на машините в теб, от тревожното трептене на клетките ти - ние, хората. Синовиалната течност в тялото ти е изчерпана. Някакъв страшен ревматизъм те свива всеки път, щом завали дъжд или падне мъгла и болката, наподобяваща бавно дълбаене в костите ти, стърже и пука по панелените шлифери, с които прикриваш изтънелите си кости.
Когато вали дъжд, плачеш от всичките покриви и от милионите ъгли на сградите в теб.
В един тухлен блок живея аз. Имам изглед към планината. Когато сме били прекалено дълго време толкова близо един до друг, един в друг, имам нужда да се отделя за малко. Напрежението се нагнетява и трябва да дишам извън теб, извън твоето пространство. Когато тялото ми се напои с кислород, те поглеждам пак и тогава не си старец.
Тогава си младеж.
Снажен, пълен с живот, спортна натура, изпъкналите вени по ръцете ти - електрически жили, ми предават енергия и аз съм в теб и ти си в мен и е някаква дива, неподлежаща и неизискваща обяснение любовна игра. Съжителство. Един нужен ритъм.
Вчера, влизайки в колата след като си тръгнах от работа, поставих чантата на седалката до мен, проверих телефона си, затворих вратата и запалих двигателя. Трябваше да върна назад и погледнах наляво, за да се уверя, че не се приближава друг автомобил. И тогава го видях. Един малък паяк, паднал от дървото, под което бях оставила колата паркирана, беше изплел тънка паяжина или по-точно няколко нишки и висеше на стъклото до волана. Казах си, че ще падне преди да изляза на булеварда. След петнадесет минути, в които спирах и тръгвах, преминавайки светофарите, паякът все още се люлееше на една нишка. Инстинктивно ми се прииска да го спася, но заобиколена от коли, в дълга колона, чакаща зеления сигнал, ако го бутнех, най-вероятно щеше да бъде сгазен. Не ми се искаше и да го прибера в колата. Вниманието ми бягаше все към него. Когато тръгвах, вятърът срещу паяка ставаше толкова силен, че той се свиваше около миниатюрната паяжина и чакаше следващия престой. А по време на престоя на поредния светофар не се опитваше да слезе, ами бързо изплиташе още малко от нишката. Реших да не се меся в решенията на природата и да наблюдавам преместването на един паяк от един квартал на града в друг. И аналозите за това какво мести нас хората от едно място на друго и как ние участваме в това, напълниха главата ми с хиляди мисли и картини. На моменти ми се струваше, че паякът не може да понесе течението срещу себе си и ей сегичка щеше да падне, но се оказа, че нишката, макар и тънка, макар една, беше здрава. Шофирах и тревожно поглеждах дали малкият храбрец още е там. И той беше там. Макар и свил се в точка. После забравих за него и вероятно, когато съм слязла от колата, съм затворила вратата силно и той е паднал и е отишъл в близката трева. Може би. Може би пък беше паднал и съм го настъпила. Не знам. Но срещи като тази ми припомнят, че в стареца има толкова много от планината. И се зареждам с вдъхновение.
Евелина Тодорова
