Прахосваш ударите на сърцето си!
Всеки бумти като колела на влак в тунел.
Тровиш кръвта си!
По труден и опасен път си поел.
Летиш само мислено като ястреб.
Гониш жива плячка.
Но без да уважаваш страстта си,
се превръщаш в желязна мелачка
за всяко откъртено от сърцето ти стенание
за различен, див, изпълнен живот.
Време е да направиш трудно признание,
за да откриеш правилния за себе си брод
и да чуваш вече плача на сърцето.
С мътен, търсещ поглед,
взрян в небето,
отключваш жажда за полет
у ранено диво животно-
твойта душа.
Само мисловното живеене прави още по-самотно
преживяването на Смъртта.
Прахосваш гласа си в обмислено мълчание,
а див рев беснее в болните ти гърди.
И дори железен здрав шев,
не би могъл да спаси, а после и да потвърди
в медицинските регистри Живота.
Защото ти го отричаш.
С дяволска охота
всеки удар на сърцето разсичаш.
Прахосваш минути
в опит да следваш абстрактно разписание.
А думите на душата ти остават нечути.
Време е за твоето признание.
Евелина Тодорова
четвъртък, 26 ноември 2015 г.
четвъртък, 19 ноември 2015 г.
Вирус
Заспиваш.
Кафето не е в състояние да задържи падащите ти клепачи, натежали от безсмислие.
За душевните болести няма скалпел, нито инжекция с течност, която да унищожи опасен вирус. Вирусът на безсмислието.
Картината в офиса е като от филм на ужасите. Не от онези, които те държат в напрежение, в които нещо се случва, в които е ясно, че дебне опасност и тя ще се изясни в последващите секунди. Не. Това е от онези филми на ужасите, които най-трайно се вкопчват в съзнанието ти и колкото и да се опитваш да ги изхвърлиш оттам, те изплуват като образи, като тръпки, като страх. От онези, в които привидно всичко е спокойно, върви в нормален ритъм, а всъщност страшен вирус вече руши отвътре, в телата, мозъка, емоциите и ще доведе преносителите му до самоубийствена, несъзнавана или осъзната автоагресия или пък агресия, насочена навън.
Отдясно колега с полузатворени очи, цъкащ по клавишите на клавиатурата в тон, близък до "не искам да ме чуят". Отляво колега с полузатворени очи, чийто звук изпод пръстите е по-скоро " Уморен съм!". По диагонал колегата стои в една поза от два часа.
Отпред- не мога да видя колегата, трябва да се надигна, за да видя отвъд компютъра с неговите два монитора за по-голяма ефективност на работата. Само чувам цъкането по черните копчета с бели букви в тон "не мога, не мога да се справя навреме, пак ще трябва да остана до късно, а очите ми са червени и болят".
Втора чаша кафе.
"След работа искам да отида на танци, на заведение, на разходка, да се видя с хора, искам да дочета книгата си, трябва да отговоря на личните съобщения, да отида на театър, да се обадя на близките си, трябва ми комуникация, истинска връзка...истинска връзка между хората, трябва да сготвя, да пусна пералнята, искам да погледам телевизия, не не искам всъщност, там върви само черна хроника или блудкави реалити формати. Искам да се свържа с някой и тялом, и духом, да ме докосват, откривайки ме, да доскосвам, да усещам, да се вълнувам..искам...искам...".
И заспиваш.
На бюрото.
Никой не те буди.
Всички спят.
И машината за кафе също. Само отвреме навреме прецъква странно. И тя стана безсмислена.
Смисълът не се налива отвън. Има опасност да не ти понесе. Смисълът също се ражда и умира, като нас. И има такива, които живеят наистина кратко.
Затова тази вечер ще отвориш душата си с единствения подходящ инструмент за опериране на души- любовта. Там те чакат и Вселена, и Контейнер.
И задължително си подсигури музика.
Евелина Тодорова
Кафето не е в състояние да задържи падащите ти клепачи, натежали от безсмислие.
За душевните болести няма скалпел, нито инжекция с течност, която да унищожи опасен вирус. Вирусът на безсмислието.
Картината в офиса е като от филм на ужасите. Не от онези, които те държат в напрежение, в които нещо се случва, в които е ясно, че дебне опасност и тя ще се изясни в последващите секунди. Не. Това е от онези филми на ужасите, които най-трайно се вкопчват в съзнанието ти и колкото и да се опитваш да ги изхвърлиш оттам, те изплуват като образи, като тръпки, като страх. От онези, в които привидно всичко е спокойно, върви в нормален ритъм, а всъщност страшен вирус вече руши отвътре, в телата, мозъка, емоциите и ще доведе преносителите му до самоубийствена, несъзнавана или осъзната автоагресия или пък агресия, насочена навън.
Отдясно колега с полузатворени очи, цъкащ по клавишите на клавиатурата в тон, близък до "не искам да ме чуят". Отляво колега с полузатворени очи, чийто звук изпод пръстите е по-скоро " Уморен съм!". По диагонал колегата стои в една поза от два часа.
Отпред- не мога да видя колегата, трябва да се надигна, за да видя отвъд компютъра с неговите два монитора за по-голяма ефективност на работата. Само чувам цъкането по черните копчета с бели букви в тон "не мога, не мога да се справя навреме, пак ще трябва да остана до късно, а очите ми са червени и болят".
Втора чаша кафе.
"След работа искам да отида на танци, на заведение, на разходка, да се видя с хора, искам да дочета книгата си, трябва да отговоря на личните съобщения, да отида на театър, да се обадя на близките си, трябва ми комуникация, истинска връзка...истинска връзка между хората, трябва да сготвя, да пусна пералнята, искам да погледам телевизия, не не искам всъщност, там върви само черна хроника или блудкави реалити формати. Искам да се свържа с някой и тялом, и духом, да ме докосват, откривайки ме, да доскосвам, да усещам, да се вълнувам..искам...искам...".
И заспиваш.
На бюрото.
Никой не те буди.
Всички спят.
И машината за кафе също. Само отвреме навреме прецъква странно. И тя стана безсмислена.
Смисълът не се налива отвън. Има опасност да не ти понесе. Смисълът също се ражда и умира, като нас. И има такива, които живеят наистина кратко.
Затова тази вечер ще отвориш душата си с единствения подходящ инструмент за опериране на души- любовта. Там те чакат и Вселена, и Контейнер.
И задължително си подсигури музика.
Евелина Тодорова
неделя, 15 ноември 2015 г.
Балон за спасение
Не. Не искам да ставам актриса.
В живота участвам в безкраен спектакъл,
който кара тялото ми да се втриса.
Спектакъл, в който брат брата е съсякъл.
Гримът, попил дълбоко в кожата, е вечен.
Прикрива от сутрин до вечер лицата
и боли, защото блянът ми е обречен,
обречени на вечен театър са и децата.
Вечер, когато пада нощта
и представлението затихва, идва сънят,
овации няма, а само кръвта
аплодира, бълнува гневно и в треска духът.
Публика няма. Само актьори.
Зад кулисите се крият огорчени лица.
Може би пълни с надежда балони,
ще зарадват уморените човешки сърца..
Аз имам такъв балон,
но ще го запазя за себе си, сега няма да го пропилея,
за да ми послужи един ден като патрон,
когато актьор- разбойник опита да ме застреля.
Евелина Тодорова
В живота участвам в безкраен спектакъл,
който кара тялото ми да се втриса.
Спектакъл, в който брат брата е съсякъл.
Гримът, попил дълбоко в кожата, е вечен.
Прикрива от сутрин до вечер лицата
и боли, защото блянът ми е обречен,
обречени на вечен театър са и децата.
Вечер, когато пада нощта
и представлението затихва, идва сънят,
овации няма, а само кръвта
аплодира, бълнува гневно и в треска духът.
Публика няма. Само актьори.
Зад кулисите се крият огорчени лица.
Може би пълни с надежда балони,
ще зарадват уморените човешки сърца..
Аз имам такъв балон,
но ще го запазя за себе си, сега няма да го пропилея,
за да ми послужи един ден като патрон,
когато актьор- разбойник опита да ме застреля.
Евелина Тодорова
Абонамент за:
Публикации (Atom)