Тиха бяла приказка

Ръката ми бяла и топла

прегръща усмивката ти в дланите си.

В миг на допир и тих вопъл,

откраднах тялото ти, за да облека страстта си.

Зимата навява сняг,

полепващ по прозореца. Натюрморт с бели плодове.

Вятър, колесница с впряг

от мечти, кристали- бели коне.

Тялото ми, топло и меко,

скрива отраженията на ирисите ти

в животворно и меко

дихание. Думите ти

са отвлечени от зимата затворени чувства.

Два бели коня сме. Кочияшът разделен е на две.

Разтварям дланите си, нека пътува

зимният вятър с истинска топлина във ветрените си ръце.

Евелина Тодорова

Стаята

В една излъскана до безобразие стая ми прожектираха филми. Един след друг, часове наред. Всички с поука, понякога противоречащи си, понякога допълващи се. Гледах почти без да примигвам, попивах ценни картини, реплики, жестове, информация. През деня беше почти санитарно светло, през нощта луминисцентни лампи щипеха очите ми. А трябваше да се чувствам уютно и спокойно, да изпитвам удоволствие от наученото, да го осъзнавам, да го прилагам. Не ми дадоха лист и химикал. Трябваше да гледам, да се възхищавам, да черпя вдъхновение от идеализирани образи, от случващи се чудеса, да разбирам как човекът е полубог едва ли не, а в същото време надушвах аромата на мръсно от вулгарните картини в телевизора, опитвайки се да им се радвам със същата сила на емоцията, както ако ми кажеха, че имам всички онези неща, които обществото определя като най-важните компоненти за достигане на лично щастие и които вкарват в графата "успешен".

Един ден надуха балони и ги закачиха на полилея в стаята. Дори не надигнах глава да ги погледна. Само чух как единият изсъска и се спука малко след като онази жена без лице го върза до другите. Натрапниците често изгарят. Или се обезцветяват. Поисках вода, донесоха ми кола. “Ще се ободриш”- казаха ми и натиснаха копчето, за да изгледам поредния филм. Очите ми се затваряха. В душата ми беше объркано, а наоколо - гладко излъскано. Сякаш някой се опитваше да изглади тялото ми и да се слепна с пода, та да стана и аз светла и чиста. Пак според нечии критерии. Свивах се все повече. Ако напишех нещо, щеше да е грешно. Ако кажех нещо, щеше да се разтълкува по много различни начини. Все повече се страхувах да разтворя длан. Отварях уста само, за да се нахраня.

Стиснах очи. Палитра от цветове се разля и запълни цялото пространство.

Не помня колко време съм стояла така, но плесницата на жената без лице ме накара бързо да се върна в бялата стая. Набутаха в ръцете ми още от онези книги - с чуждите животи, с чуждия опит, чуждите филми. Разтеглиха устните ми в клоунска усмивка. И хора с маски ми изнасяха лекции за силата на духа. За контрола. За правилното.

Художник без пръсти...

Наблюдаваха ме през прозореца и следяха за промяна. Но по възможност насочена, не дръзка. Не е добре да се създава дискомфорт на затворилите наблюдателя на собствените им чувства и малкото човече с многото "защо" в подобна на тази, в която бях аз, бяла, изолирана и излъскана до безжизненост стая. Тук няма нито един опасен микроб.

Освен един.

Душата.

Евелина Тодорова

Eхото от стъпките ми

Ехото от стъпките ми

заглушено бяга между улиците.

Бяга като уплашено куче,

търсещо следите на стопанина си,

като изречение,

загубило реда си из страниците

на овехтял черно-бял вестник.

Животът ми гони мастилото,

за да напише дневник.

Но миналото

е захапало врата на бъдещето

и двамата се гонят- бесни кучета,

глухи за времето,

което с високите си токчета

почуква по асфалта на улиците.

Ехото от стъпките ми задъхано бяга

през локвите, през плочките,

откъртени от тротоара.

Хрипав глас протяга думите си към сянка,

отразена в стъклата на стапяща се къща.

Преди да ме обгърне нощната дрямка

зърнах ехото смъртта да прегръща.

Евелина Тодорова

Пясъчен диалог

Планина от потиснати думи.

Клокочещ вулкан.

Искри огън- в небето сами

горим за миг, после съскащ и сам

изстиваш пред очите ми.

В тъмното светиш, после покриваш се с пясък.

Аз светя ли,

или собствения си блясък,

когато сме заедно не можем да видим?

Ароматът на кожата ми пясъчен ли е?

Как играеш с топлината- ту те чувствам, ту си невидим.

Това гаснещ и палещ се отново сън ли е?

Играем, проблясваме, за да си кажем

думи- искрящи пламъци във тъмното.

Страх ме е накрая да не се окажем

самотни камъни на дъното

на изстинал вулкан.

Евелина Тодорова

Тишина

Тишина.
Притихнали дървета.
Листата,
сгушени в клоните,
спят.
Два будни камъка
се ослушват в тъмното
и
посивели от срам
се опитват с каменните си
сърца
един на друг
да простят
вечното мълчание.

Евелина Величкова

Течна

Ръката ми е течна като капка морска вода. Днес в очите ми има бурни вълни. Пусни ръката ми. Така или иначе не можеш да я задържиш. Цялата съм синя, но днес ти не си брегът. Чуваш ли, пусни ме. Говориш ми нещо. Дрезгав, гласът ти се плъзва покрай ушите ми и като варовик засъхват думите ти, преди да са достигнали до мен. Когато има буря е шумно и трябва да викаш, за да се чуе какво казваш. Ако ли не, остава да ми говориш с очи. Ако искаш, разбира се, имаш само днес, само този ден.

На кея е другата течна част от мен, сърцето ми, една капка, висяща от бетонената платформа и полюшвана от вятъра, който все повече се засилва. Ще изтичаш ли да я хванеш? Не искам да бъда песимист, но мисля, че дори и да я хванеш преди да избяга и да се слее с морето, ще изтече от ръката ти. Не трябваше да държиш разперени пръстите си, докато ръката ми беше в твоята. Сега и да стискаш силно до болка, ръката ми ще се разплиска, зарад вятъра, или дланта ти ще попие част от нея, колкото да остави онова усещане за мен..

Бурята, когато обича, разпръсква част от себе си и в стихията си ранява. Питаш ме, защо съм буря? Защото се уморих да бъда бриз. Както и да бъда крехка светлина. А ти да си тук според желанието и нуждата си да се стоплиш. Буря съм, за да ти покажа, че не се срамувам да бъда буря. Не се страхувам да те нараня, макар с това да нараня и себе си. Твърде силно искам вятъра да те завърти и да те изблъска до онази скала, а вълните да те заливат и милват с онази мощ, на която е способно само морето, без да можеш да си поемеш дъх. Така чувствах докосването ти. Беше толкова лишено от сетивност и любов, че също както ураганните вълни отчупват част от скалите, ти отскубваше насладата от тялото ми с облечена в мъжка сила на желанието припряност и агресия. И сега има бушуващи вълни в очите ми. Твоите ми се струват сухи. Дори и да се пълнят с вода. Не различавам кое са сълзите ти и кое е морето. И двете са солени. Пусни ръката ми. Не искам да попие от сухотата на хватa ти.

Вятърът премрежва погледа ми и образът ти изглежда начупен и нецял. Пък и като не те чувам, разбираш, става още по-трудно да те възприемам. Сетивата трябва да усещат цялостно.

Пусни ръката ми. И без това отдавна не я чувствам. А бурята е толкова силна, че бързо ще заличи стъпките ти по пясъка.

 

 

Евелина Тодорова

Нюанси

            Иска ми се да опиша усещането докато танцуваме заедно. Но се страхувам да не прозвучи като в онези комерсиални еротични романи или пък като вече написано от друг, или наивно. Най-вече ме е страх да не би да не прозвучи така, както го чувствам. Да не успея да го изразя. Трудно е да опишеш емоция. И не искам да звучи клиширано. Защото това е моята танцувална емоция и е красива.  

Харесва ми как докосваш ръката ми. По време на танц се поддавам изцяло на умението ти да водиш тялото ми.  На това да усещам как с всяко мускулче на тялото си създаваш движение и насочваш моето във водовъртеж от звуци, енергия, баланс, контакт и как моето откликва, следва, създава.. Знаеш ли, винаги съм отдавала огромно значение на начина, по който се отнасят с ръката ми. Как я обгръщат, как разтварят пръстите й, как я галят, как я държат, докато пресичам улицата, как я завъртат в ритъм и за миг губя равновесие, а после пак бива хваната. Както ръцете могат да се любят, дори и телата не могат да го направят. В танца на ръцете се преплитат усещане за нежност, за едва възпряно желание, за сила, за сигурност, за заедност, за предизвикателство, за страст, но и за покачваща адреналина несигурност, за неочаквана реакция, за неясна посока. Леки усмивки, приятно кокетство, изпълващ или  неочаквано пронизващ поглед. Навярно танцът е най-сладкият начин, по който човек да се довери, без да се страхува. И близостта на някого да те кара да притвориш очи, да усетиш забързаното туптене на сърцето, дъха на другия, смесен с твоя за миг, и да оставиш душата да твори, а телата да изразяват.

 Странно как се случва.. Понякога желанието прозира не толкова от начина, по който човек целува. Може би хората се замислят повече, докато се целуват, отколкото уж просто да хванат ръката. Никой не се замисля колко умело и “професионално любовно” хваща ръката на другия. А там е скрита толкова енергия! Толкова енергия, че само хващайки ръката ми в танца, ставам изтъкана от нюанси  до теб и попивам всеки допир, всяко чувство, всяка нота, всяко събиране и отдалечаване. Несравнимо е, когато ръцете ни танцуват.

Евелина Тодорова