Трепвам

 

Листата на дърветата са с изпъкнали жили,

трептят разлюлени от полъха летен.

Градският сив прах вече тежи им

и сгърчва шумолящата им песен.

 

И тихият им повик- цветен и крехък,

буди ме от дневен сън.

В ръцете крия дар, но жежък-

сърцето ми- извадих го отвън.

 

Все чудя се как да го опазя,

къде в добро ще мога да го съхраня.

Като е в мене все се паря,

а без него как любов ще подаря?

 

Дали да го оставя сред листата,

дали от есента ще ги спаси?

Дали щом покрие ги росата,

дошла ще е от моите очи?

 

Посядам мълчалива на тревата

и чувам тиха песен.

Те, паднали, листата

смели сплитат жили да посрещат есен.

 

И мисля си как

сърцето си обратно в мен ще взема.

Не ще допусна то да е сирак,

дома свещен не ще да му отнема.

 

„Обичам да обичам“- то ми шепне-

„не ме оставяй, нагоре погледни“,

дори листо едничко днес да трепне,

напролет пак ще се раззелени.

 

Евелина Тодорова