Муха

"-Здравей, мило. Как мина денят ти? Моля те, загаси телевизора. Енергията вътре трябва да се раздвижи".
Цял ден вратата е била затворена и въздухът е застоял. Мислите - тромави - статично висят без основа в пространството. Не са закачени на нищо, не висят от нищо, не никнат от нищо, просто тегаво се полюшват и тежат във въздуха. И статичното електричество от телевизора ме кара да потрепвам като станиол, пърлен със запалка.
Откакто съм се прибрала погледът ми се движи по вертикала, проследявайки някакви невидими стебла. Не си позволявам да срещна твоя. Първо трябва да усетя с тяло раздвижването на енергията. Дробовете ми трябва да се изпълнят със свеж въздух и след цял ден в седяща поза в затворено помещение, където поради височината на сградата прозорците не се отварят от съображения за сигурност, аз трябва да върна усещането за тялото си в пространството. Усещане, различно от това да си в прегърбената поза с наклон, предизвикващ болки в гърба, само и само за да видя точно шестата цифра след десетичната запетая, на четиредесет и осмия ред, в тридесета колона и да пренеса съдържанието в друга таблица, на деветдесет и седмия ред, петдесет и седма колона.  Някаква муха, успяла да се вмъкне през вратата, улавяйки момента, когато леко открехвам комарника, за да прибера прането от вчера, каца върху хладилника и единствено сантиментът ми към наредените магнити, купени от различни точки на света, ме карат да не замахна с цялата насъбрала се ярост на една завистница. Понякога така завиждам на скапаната муха. Може да сменя положението на крехкото си тяло колкото пъти поиска в рамките на обитаемия от нея свят. Докато някой като мен, не я замаже за хладилника.
Каквото аз направих току що. Не се стърпях.
Седнах на дивана и силно се разплаках.
Трупът на мухата замириса силно. И гадните, висящи мисли, попиха от тази смрад.
Когато мислите замиришат на трупове, а емоциите са сведени до първобитен див страх, прелял в агресия, когато мислите се превърнат в мухи, когато се чувстваш заплашен от изтребване, масово изтребване, трябва да отваряме прозореца.
Минути след като слънцето е проникнало в стаята, докоснало е лицето ми и цветята вътре, минута след като кожата ми е почувствала лекия хладен допир на свежия ветрец, след като съм чула глас на птица, а не на звънящ телефон и хиляди искания, изригващи от телефонната слушалка, от електронната поща, от факса, от принтера, от машината за напитки, чакаща със зейнала уста твоята стотинка, за да ти пусне вода, само минутки след прегръдката на любимия и усещането за тялото ти в неговите ръце, твоето тяло отново се движи в различни свойствени и удобни му позиции. И се чувства живо и свободно.
А мислите, вече прояснени, не висят зловещо в някаква мухлясала статичност, а пъргаво летят.
Още няколко минути след това, седейки на дивана с чаша сок в ръка, пишеш ей такива неща и се чудиш дали ти си шизофреник или има нещо адски изкривено в съвременния капиталистически строй.
След още няколко минути си благодарен на Вселената за толкова неща.
И добре че голяма част от емоциите могат да се изфантазират и да не бъдат реално преживени. Така пак някак се освобождаваш от тях, без последствия в реалността.
Да живее детето от книгата "Приказка без край", че спаси човешката фантазия и спря "Нищото" да изяде света ни.

Евелина Тодорова

Дали?

Тази сутрин в очите ти има толкова светкавици. Обичаш да си в синхрон с времето навън.
През гъстите облаци, с които си запречил пътя към мислите ти, няма шанс да стигна бързо и навреме, за да предотвратя една словесна катастрофа. Пръстите ми, протегнати към сърцето ти, потъват в мъгла и без да имам ориентир за разстоянието, неволно нахлух болезнено в тази свещена обител.
С мълния от яростни думи, изпратени към мен, изгори една нишка и прекъсна връзката между две точки. Моята и твоята зеница. Моята и твоята ръка. Моето чувство, прегърнато с твоето.

Метереолозите предвиждат да вали до края на седмицата и после да стане отново топло...

Евелина Тодорова

Нещо, без определение, но много ясно и живо

Тихо си тананикам някаква съчинена за минута мелодия докато пътувам към любимо мое място. В един голям участък пътят не е осветен. Не шофирам аз и затова се отпускам и очите ми попиват всеки светъл обект, извън колата. Поглеждам в огледалото, което отразява тъмнина. Не виждам това, което отминаваме. Просто едно черно. Леко ме присвива стомахът. Светът в огледалото няма форми. Метафората на образа е страховита. Отмествам поглед и фаровете на приближаващия автомобил, движещ се срещу нас в съседното платно, ме заслепяват.
Секунди след това очите ми не могат да се адаптират. Не виждат.
Един и същ ефект. И в тъмното, и в твърде светлото, не виждаш добре.
Тема, разнищвана от векове. И все така актуална в една милисекунда.
Обръщам се към човека, управляващ колата и не отмествам поглед дълго, за да фокусирам, за да има отново отделни, добре оформени части от света. Слагам дланта си върху неговата, докато той съсредоточено сменя скоростите и му се усмихвам. После подхващам някаква забавна тема, която да съкрати времето, в което чрез усещането на дланта ми, чрез изговорени думи, чрез чути звуци, чрез ясни образи, ще се сглоби...

Евелина Тодорова