Стъпки на прохождане. Стъпки към лакомство. Първи самостоятелни стъпки извън майчиния дом. Стъпки към избори. Стихотворни стъпки. Стъпки към партньор. Танцови стъпки. Стъпки по пясъка, по тревата, по паркета в новия дом. Няколко стъпки към теб, за да хванеш дланта ми, която ще усети с цялата си повърхност твоята и ще се облегне на нея. Нагаждащи стъпки, за да запазим равновесие. Стъпки, за да си налеем по чаша вода.
Когато се губим или когато израстваме етап от живота си, когато се опитваме да партнираме на нещо или някого, често се оглеждаме в огледалото, за да видим каква е собствената ни стойка или как стоим заедно. Оглеждаме се и по сами, за да се видим, да се взрем в очите си, не в нечии чужди. В своите. Какво искат да видят те. Какво отразяват. Има ли нещо ново? Къде са следите от старото? Да видим кога се разширяват зениците от радост. Или пък заради лампа- гледаме как се свиват и разширяват в засисимост от силата на светлината или от това дали гледаме към тъмна или светла част от пространството около нас. Да видим какви са цветовете.
Стъпки към нещо, което да сътворим.
Интересно е как някъде по пътя опознаваме себе си все по-добре и не е нужно толкова често да затвърждаваме образа си чрез някой друг. Като че ли сме станали по-гъвкави и приемането на различни роли не ни се струва болезнено като че трябва да сменяме кожата си всеки ден по няколко пъти, не се чувстваме като измамници, лъжещи себе си и другите. Научили сме, че в нас има по малко или повече от всички тези лица и зависи не само от нас и нашия избор какво ще проявим и за колко дълго време.
Все по-често се доверяваме и се грижим не за образа, а главно за усещането - за себе си и това с другите, които сме избрали да са около нас и с които да делим общи стъпки за интервали от време: по тротоара до любимото кафене, където ще си разкажем ежедневието си и интересните неща в него, където ще се посмеем или поплачем. Онова кафене, което ни е виждало и петнадесетгодишни, и тридесетгодишни. Надявам се да ни види и доста по-възрастни; стъпките до работното място; стъпките до вълнуващи и красиви места по света; стъпките до настоящия дом; стъпките до дома на родителите; стъпките до детската градина, където децата ни са изкарали истински изтощителен ден в изучаване на общуването с други деца и ни чакат с нетърпение да ги прегърнем и да се почувстват понесени от грижовната ръка на мама и татко, може би предчувствайки, че невинаги ще е така. Хубаво е да се унесеш, носен на топли и обичащи те ръце. За кратко, разбира се. После ще се учим да се доверяваме на мъдростта на живота, че той е силен, издържлив и достатъчно добър, че щом имаме най-много нужда, ще може да ни понесе, макар и за малко, на неговите ръце и че няма да паднем фатално. Ще се учим да се доверяваме и на ръцете на човека до нас, но най-вече на собствените си ръце.
Напоследък, когато ме каниш да танцуваме боси по паркета вкъщи на мелодията на някой любим наш блус, почти винаги съм със затворени очи. Усещам, че дланите ти ваят образа на обичан човек и искам да се отдам на това чувство.
Обичам, когато ми казваш да махна грима си, а после пъхаш пръстите си в косата ми и ме прегръщаш силно. Подушваш кожата ми и така се носим в нашите танцувални минути.
Стъпки към леглото...
някакво време и..
..стъпки към хладната пръст. Сами сме.
В смъртта, когато очите ни остават затворени завинаги, може би просто престъпваме към мястото и състоянието, където и в което очите и огледалата са ненужни.
Временно се носим в най-истинската си същност. Може би временно и може би в най-истинската ни същност.
И после пак нови стъпки.
Може би...
Евелина Тодорова
