Облаците навън не могат да се сравнят със сгъстените облаци в ума ми. Ухае на дъжд, но не вали. Не може да завали и да измие прашните улици, нито да утоли жаждата на бездомните животни. Не мога да заплача и аз. Така сгъстено е от задушливи прашни емоции в мен, че ми се иска да можех да заплача силно и да излея всичко като водопад, напълнен от пролетните дъждове. Представям си как вървя по някоя горска пътека и дишам силно, за да поема аромат от дърветата и цветята, аромат, който да замени тежкия въздух на насъбрани въпроси без отговор, на сгъстени чувства, извиращи от недрата на съществото ми. Гласът ми потъва в гърлото, обеззвучен от тъгата.
В главата ми е онази сцена от "Аватар", в която вземаш кичур от косата си и се свързваш с Дървото на душите и за един миг можеш да изпиташ дълбока емоционална сила и да получиш и предадеш информация. На човеците не ни е даден лесен достъп, чрез който да се свързваме така бързо, дълбоко и истински с Източника, с душите на хората, които сме загубили и отчаяно имаме нужда да видим отново и които да попитаме за нещата, които ни терзаят, нито пък с хората около нас. Трябва да ровим и ровим в душата и ума си, в сърцето си, да търсим и да се опитваме да интерпретираме всякакви усещания и мисли със средствата, с които разполагаме като хора и с всички ограничения, които имаме като такива.
Хубаво е сетивата да са силно развити и отворени, но не чак дотам, че да имаш нужда да се защитиш от нахлуващите бързеи от усещания и да се опитваш да залепиш рецепторите си, за да не допускат повече...
Истинското свързване е толкова нужно, но и толкова потенциално болезнено.
Лежа мислено на поляната, косата ми е разпиляна по тревата, а облаците навън все така не пускат и капка вода.
Лежа на пода в стаята, таванът е сив и сух като тях, като облаците.
Но от очите ми вече бликат живи и очистващи сълзи.
Евелина Тодорова
Няма коментари:
Публикуване на коментар