Тази сутрин вали силно. Докато се разбуждам, гледам как капките се стичат по големия прозорец. Някои оставят след себе си опашки като кометите. Като падащите звезди. Обръщам се към теб и слагам ръката си върху рамото ти. Затварям очи и доближавам носа си до твоя, да го закача леко, да те усмихна. Равномерният ритъм на дишането ти ми подсказва, че спиш дълбоко. Вдишването ти изстудява за кратко устните ми, а издишването ги стопля наново и предизвиква потрепване в различни части на кожата ми. Ще те оставя да спиш. Рядко се събуждам преди теб и сега ми харесва да наблюдавам формите на лицето ти, докоснато от светлината, едва доловимото движение на очите под клепачите ти, пръстите ти, живота в тялото ти по време на сън. Обикновено когато ме събуди алармата на часовника, си давам няколко минути, в които да се разсея и да раздвижа тялото си, да се прегърнем, а после да бързам да се организирам, за да успея да тръгна навреме за работа. Събирам от различните стаи нещата, които ще са ми нужни за деня, преглеждам чантата, за да се уверя, че не съм пропуснала нещо и излизам. Днес обаче не е необходимо да съм в този ритъм. Ще оставя очилата да стоят прибрани в кутийката им, зарядното на телефона ще е отпуснато на нощното шкафче, а тефтерчето със задачи - затворено. Днес и двамата сме вкъщи и не трябва да бързаме. Ще закусим, без да поглеждаме през няколко минути колко е часът.
До дамската чанта седи невидима една торба. Леко е разтворена и сулуетът й оставя усещането, че е жива. Аз я наричам торбата за неработните дни. Избрах това име, защото ако трябва да я кръстя според нейното дълбоко предназначение, ще се получи твърде дълго име. Толкова сме наясно какво ще използваме като предмети през работните дни, при тяхното обичайно развитие, че дори не впрягаме въображението си да измислим нещо, което не е непременно необходимо, но би внесло цвят и разнообразие в усещането ни. Дори и да направи чантата малко по-тежка. Аз обичам различните аромати. Имам няколко малки шишенца с етерични масла и парфюми. Често сутрин вдишвам от аромата на портокал, който ми дава свежест, слънце, радост и енергия, пробужда у мен мисли за лято. По време на работа, в зависимост от нейната динамика, избирам други аромати. За съжаление, случва се да потъна в задачите дотолкова, че движенията ми стават механични, думите строго професионални, а позицията на тялото ми да е изцяло в услуга на екраните на компютрите и клавиатурата. А все си мисля, че се грижа това да не е преобладаващото ми състояние, за да не се чувствам ограбена на края на деня.
В торбата, за която споменах, имам много неща и все невидими. Неща, които в нашите ръце и уста придобиват различни форми, звуци и думи. Моделираме ги като пластелин, който обаче е направен от ефирна материя, донякъде магична. През почивните дни ние сме магьосници, защото имаме време, сили и желание да бъдем такива. Всъщност, не искам да бъда разбрана погрешно. Ние във всеки един момент сме такива за някой друг или за себе си, но по-рядко го осъзнаваме, усещаме и се наслаждаваме на това. Защото всичко около нас е една магия. Любовта ни е една добра магия. И е хубаво да се подсещаме по-често. В торбата има някакви неща, които чакат да бъдат осъществени. Да им бъде дадено време и пространство, да им се даде заряд. Понякога остават затворени или просто ги превръщаме в тишина. Понякога са избухлива смес. Друг път са ведри изследователи, луди учени, забъркващи нови смеси от лековити съставки.
Леко отваряш очи. Вглеждам се в тях. Цветовете на ирисите ти са изрисувани в магична комбинация.
-Хайде, ставай. Заедно ще ровим днес в торбата.
Евелина Тодорова
