Когато от всичко се страхувам
и сънят не носи утеха, а въпроси;
когато с фантазията не спирам да търгувам,
а купувам сълзи вместо рози,
сърцето и душата ми в утеха нищо не намират,
изгревите парят, очите ми в отвъдното се взират.
Когато плахо пак лицето си закривам с длани,
за да скрия раната на тихата умора,
небето с нежносиньото си пак ме мами,
постилащо ми с облаци пътя към покоя.
И да спра да бъда сляпа на земята аз не мога.
Как да дишам, без да пари, искам да открия.
За раната да кажа с гордост, че е моя,
срама от тъжното във мене да убия.
Евелина Тодорова
Няма коментари:
Публикуване на коментар