В шапчица от жълъд
скрих въпроса си към теб.
С ръце затоплени и с гръд,
изпълнена с любов, крача с милиметър по-напред.
Дали е нужно да попитам,
или прегръдка силна да ти дам?
Дали със устни да опитам
мислите ти да върна оттам,
където сега бродиш наум.
Листата в краката ни шумят.
Падналите жълъди по есенния друм
очите ми усърдно броят.
В камъче някакво се спънах и разбрах,
че шапчицата вече не е нужна.
Обърнах се към теб, не се и двоумях,
че любовта ни с думи и без думи е възможна.
Евелина Тодорова
Няма коментари:
Публикуване на коментар