Танц

Покани ме на танц.
После погали дланта ми,
сплете пръстите си с моите
и не пусна ръката ми дълго,
докато не стъпихме на дансинга,
но само за да я хванеш още по-плътно,
а с другата да погалиш косата ми,
да сближим тела
на фона на
топлите испански звуци
и с глава до твоята опряна,
затворих очи
и те следвах,
и стъпвах в облаци.
Беше ми топло
и малко като във филмите-
не усещах
никой от танцуващите
до нас.
Не пусках докрай дъха си,
за да не натежи
на тази нежна, но плътна прегръдка,
за да усещам твоето дишане,
за да следвам импулса
на тялото ти,
докато
се усмихвам,
чувствайки
как душата ти
танцува с моята.
А когато песента свърши
и започна нова мелодия,
ти остана още малко,
погледна дълбоко в очите ми,
току-що отворени отново,
прегърна ме така,
че щом пуснахме ръцете си,
аз цялата бях топлина.
Бях ефирна и лека,
бяла и мека.
Свалих обувките си за танци
и си тръгнах.
Никой повече
не можеше да ме докосне.

Евелина Тодорова

Не клише

Когато
свалиш кожата
на думите
или ги оставиш
без крайник,
когато им изтръгнеш
езика
и от музи
ги превърнеш в
спънати коне
или
в
неми,
осакатени
ветерани,
когато
съм цяла,
а ме караш
да се усещам
като
едно прозаично
клише,
което търси да
се събере,
ще избера
то да не се впише
в свят,
който мирише
на
ощавена кожа.

Евелина Тодорова

Септемврийските ми дни

Септември дойде с онзи познат аромат на отвара от плодове и дървесни листа, напоени с влага.
Септември дойде с много мисли в главата и много тръпки в стомаха, тежки за храносмилане.
Септември дойде с облаци, видени през малкия прозорец на самолета. С кипариси, рамкиращи пътеката до старата ферма, превърната в място за почивка, и в която за малко повече от седмица се будих и заспивах, дишайки с пълни гърди от въздуха на Тоскана.
Септември дойде с много гледни точки- от църкви, галерии, кули на катедрали.
Септември дойде с дни, в които заедно с племенницата ми се върнах към страната на чудесата.
И искам да остана възможно най-дълго в нея.

Eвелина Тодорова

Торнадо

Всяка една от капчиците дъжд по перваза бива чута от ушите ми като гръмотевици, паднали под прозореца ми. А не вали силно. Напротив, тихо вали. Деликатно и нежно. А тялото ми се стряска като подплашено от картечен откос.
Стрелецът е ужасяващо точен и куршумите стигат до мен, приели различни форми. Миризмата на гилзите, падащи по асфалта, достига до ноздрите ми и се завива като торнадо с обратно начало, издига се до мозъка ми, който се опитва да запази структурите си здрави, да задейства системата за ранно предупреждение и да спаси всичките си граждани или възможно най-много от тях. Сигнал до сърцето, сигнал до крайниците, сигнал до всички клетки, сигнал до душата, до скритото й обиталище, сигнал до всички сетива: "Бъдете нащрек и в готовност за бърза евакуация".
Как се евакуира сърцето? В смъртта ли се скрива? Тя е убежище, което се предлага на всяка крачка, но в него влизаш доброволно само когато вече си мъртъв.
Как се евакуират сетивата? Да, как се евакуира слухът например? От лошите думи, от раняващите думи, от думите, които първо ласкаят, а после принизяват, думите, които рисуват, а после задраскват, които въздигат, а после удрят сурово в земята, от думите - поети, които дори не чакат да настъпи полунощ, за да се превърнат в гробари.
Как се евакуира езикът? Той, който е изговорил или е щял да изговори толкова хубави неща, а неочаквано трябва да вдигне щит срещу разхвърчалите се в бурята отломки, тела на убити усещания, страстно живи само допреди минута. Трябва да изстреля своите думи - куршуми и в тази битка нещо да умре. Защото тези битки дават много жертви. Но езикът трябва да се спаси. Или просто да се евакуира в мълчанието.
Как се евакуират очите? Като затворят прозореца, през който гледат и се скрият в тъмното? Като изстържат с бръснарско ножче всяка полепнала по ретината им фантазия с красиви картини?
Как се евакуират ръцете - като им бият упойка за липса на чувствителност или пък когато нарежат с лъжливи докосвания дланите им и кожата им толкова загрубее, че почти не усеща? Или пък когато ги целуват така интимно, а после биват заменени със следващия чифт ръце.
Респективно следващият чифт крака - копита.
Колекционерите на части от тялото са странни птици. Такъв е изразът. Иначе са хора. За птиците това не е характерно.
Как се евакуира душата?
Когато заколиш кокошка, първо попарваш тялото, чиято глава вече си отстранил, слагаш го във вряла вода, после оскубваш перата, режеш краката, вадиш сърчицето, воденицата и другите дреболии, добавяш малко познати и любими подправки и си правиш една жестока пилешка супа.
Как и къде се евакуира душата? Ама така, че да остане жива, а не удушена, изнасилена, ударена от много разлетели се предмети, простреляна от много куршуми, лишена от слово?
Искаш на дивана до теб да е сбирка от органи? Да шепнеш и викаш в ушите, когато искаш да бъдеш чут, да галиш ръцете, когато имаш нужда от допир, да разтвориш краката и да влезеш във вагината, когато искаш разтърсващ оргазъм, а после да пожелаеш да доставиш това удоволствие на още десет вагини. Да се почувстваш Бог. Да разкажеш на всяка вагина какво удоволствие си доставил на тези преди нея и какво удоволствие искаш да доставиш на още поне сто.
Междувременно главата на кокошката седи на двора, очите й са покрити от клепачите, вратът й е целият в кръв и една следа бавно пълзи на обратно, нагоре, към печката и тенджерата с готовата пилешка супа.
На душата, където и да се е евакуирала тя, пускаш Бетовен.
Заради отнетия й слух, мелодията не може да стигне до нея. Ушите й стоят на дивана, далече от нея.
Задави думите, но се грижиш поне езика, този орган на сладострастието, да усети вкуса на другите, целувани от теб допреди малко.
Това ли ти харесва наистина? Този разчленен човек ли наистина искаш?
Имам и един последен въпрос:
колко силно и опустошително е било торнадото в теб?

Евелина Тодорова

Мъждукания

Загасихме лампите. Осветяването на мислите тази вечер не е нужно.

Тъмнината пристъпва в стаята- чакана гостенка. След определен момент се превръща в хазяйка.

Следвам с поглед тялото ти.

Всяка клетка е захранена с огромно количество пълзящ с кръвта ни и в границите на телата ни кислород и светим не с електрическа, а с някаква друга светлина, неспособни да бъдем невидими един за друг.

Тялото ми следва тялото ти.
Тялото ти следва тялото ми.

Тихо е, толкова тихо, че се чува опъването на мускулните влакна.
Чува се срещата на дъха ни.

В стаята място за мисли няма. Те често обезформят, лишават от смисъл и изтръгват живота от новородено чувство.

Желанието оставя по пръстите дребни капчици вода- енергия.

Евелина Тодорова

Торбата за неработните дни

Тази сутрин вали силно. Докато се разбуждам, гледам как капките се стичат по големия прозорец. Някои оставят след себе си опашки като кометите. Като падащите звезди. Обръщам се към теб и слагам ръката си върху рамото ти. Затварям очи и доближавам носа си до твоя, да го закача леко, да те усмихна. Равномерният ритъм на дишането ти ми подсказва, че спиш дълбоко. Вдишването ти изстудява за кратко устните ми, а издишването ги стопля наново и предизвиква потрепване в различни части на кожата ми. Ще те оставя да спиш. Рядко се събуждам преди теб и сега ми харесва да наблюдавам формите на лицето ти, докоснато от светлината, едва доловимото движение на очите под клепачите ти, пръстите ти, живота в тялото ти по време на сън. Обикновено когато ме събуди алармата на часовника, си давам няколко минути, в които да се разсея и да раздвижа тялото си, да се прегърнем, а после да бързам да се организирам, за да успея да тръгна навреме за работа. Събирам от различните стаи нещата, които ще са ми нужни за деня, преглеждам чантата, за да се уверя, че не съм пропуснала нещо и излизам. Днес обаче не е необходимо да съм в този ритъм. Ще оставя очилата да стоят прибрани в кутийката им, зарядното на телефона ще е отпуснато на нощното шкафче, а тефтерчето със задачи - затворено. Днес и двамата сме вкъщи и не трябва да бързаме. Ще закусим, без да поглеждаме през няколко минути колко е часът.

До дамската чанта седи невидима една торба. Леко е разтворена и сулуетът й оставя усещането, че е жива. Аз я наричам торбата за неработните дни. Избрах това име, защото ако трябва да я кръстя според нейното дълбоко предназначение, ще се получи твърде дълго име. Толкова сме наясно какво ще използваме като предмети през работните дни, при тяхното обичайно развитие, че дори не впрягаме въображението си да измислим нещо, което не е непременно необходимо, но би внесло цвят и разнообразие в усещането ни. Дори и да направи чантата малко по-тежка. Аз обичам различните аромати. Имам няколко малки шишенца с етерични масла и парфюми. Често сутрин вдишвам от аромата на портокал, който ми дава свежест, слънце, радост и енергия, пробужда у мен мисли за лято. По време на работа, в зависимост от нейната динамика, избирам други аромати. За съжаление, случва се да потъна в задачите дотолкова, че движенията ми стават механични, думите строго професионални, а позицията на тялото ми да е изцяло в услуга на екраните на компютрите и клавиатурата. А все си мисля, че се грижа това да не е преобладаващото ми състояние, за да не се чувствам ограбена на края на деня.

В торбата, за която споменах, имам много неща и все невидими. Неща, които в нашите ръце и уста придобиват различни форми, звуци и думи. Моделираме ги като пластелин, който обаче е направен от ефирна материя, донякъде магична. През почивните дни ние сме магьосници, защото имаме време, сили и желание да бъдем такива. Всъщност, не искам да бъда разбрана погрешно. Ние във всеки един момент сме такива за някой друг или за себе си, но по-рядко го осъзнаваме, усещаме и се наслаждаваме на това. Защото всичко около нас е една магия. Любовта ни е една добра магия. И е хубаво да се подсещаме по-често. В торбата има някакви неща, които чакат да бъдат осъществени. Да им бъде дадено време и пространство, да им се даде заряд. Понякога остават затворени или просто ги превръщаме в тишина. Понякога са избухлива смес. Друг път са ведри изследователи, луди учени, забъркващи нови смеси от лековити съставки.

Леко отваряш очи. Вглеждам се в тях. Цветовете на ирисите ти са изрисувани в магична комбинация.

-Хайде, ставай. Заедно ще ровим днес в торбата.

 

Евелина Тодорова

Закърпени с мълчание рани

По голото ми тяло пълзи

мъгла от неизказани думи.

Многобройни малки рани

зеят отворени, оловни куршуми

 

летят към мен, щом понеча да говоря.

Вече трудно разпознавам стрелеца.

Загубих умението без страх да отворя

душата си, наричайте ме вече "беглеца".

 

Отидох при доктор,

но и той е човек.

Влезе в ролята на лектор,

на саркастичен зевзек

 

и аз дума не можах да кажа.

Дори се почувствах нелепо.

Не даде мехлем, с който да намажа

раните си, а ме изпроводи с гръмко ехо

 

 
от недоволство, което зачовърка в тях

и в мислите ми.

Не бях такава, но сега не посмях

да дам глас и пространство на чувствата си.

 

и потънах в закърпено мълчание.

Заживях като сянка,

като смътно желание,

застинало в тиха, хладна дрямка.


Евелина Тодорова

Движение

Движа се с умерена крачка, минавам няколко улици, изкачвам стъпала, изцапвам обувките си в локви, спъвам се в плаващи плочки, но се опитвам да не нарушавам ритъма си на ходене. Концентрирала съм се в това да дишам равномерно и да продължа по пътя си. Надигам глава, колкото да не се блъсна в някого. Погледът ми преминава като призрак през всичко, което среща. Сега е важно да се движа. Важно е да усещам пулса си и въздуха, който премивава през ноздрите ми. Обувките ми твърде много приличат на нови, а ги купих преди години. Превозни средства заглушават мислите ми с шум от гуми, клаксони и пръхтящи ауспуси. Толкова е важно да ходя. След малко ще изкача стъпалата към входната врата на дома си, ще събуя обувките, ще ги поставя една до друга, подредени и почистени, готови за следващото излизане.

Няколко крачки към теб и плъзвам ръката си върху лицето ти, целувам те, минавам с ръце по целия ти гръб и те прегръщам. Още съм леко задъхана и тялото ми не може изведнъж да се настрои в режим на покой. Не ми се спи. Важно е да се движа. Движим се заедно за някакви минути, когато телата и чувствата намират общата си форма в пространството и в нас. И сме ту сурова глина в сплетените ни ръце, ту алуминиеви стружки, чието претопяване е трудно. Когато са разпилени, те често изгарят преди да могат да бъдат превърнати в материал за изливане на нови форми. Затова трябва да сме много плътно един до друг във времето, когато двамата създаваме.

Понякога сме като гипсова отливка. Хем сме твърди, хем сме плашещо чупливи. Застинали сме в поза на движение, без реално да се движим. Една лъжлива творческа приумица. Затова е важно да вървим, хайде. Предпочитам скъсани обувки с изранени ходила пред ронлива, бяла, грапава статичност.

Евелина Тодорова

Не ми рушете реда

Не ми рушете, моля ви, реда.
Едва успях да се събера
и вие искате пак да ме разрушите,
после да ме сглобите
по една ваша илюзорна представа
за мен. Не става.
Една малка частица от мен
не пасва на вашия пъзел.
И този ваш творчески гъдел
ви лъже за моята истинска същност.
Всъщност,
душата ми съвсем не е такава,
каквато е във вашата представа.
Не ми рушете, моля ви, реда!
Едва успях да се събера,
а длетото на вашата воля
твори образа на новата ми роля,
но спрете,
само за миг погледнете
в очите ми и ще разберете,
че актьорът подаде оставка
и не каза нищо в добавка.
Така че, моля ви,
не ми рушете реда.
Оставете ме аз да градя
не образа на излязла от книга жена,
а истинския път за моята душа.

Евелина Тодорова

Музеи за душите няма

Да те докосвам е подарък.
Подарък, който фантазията ми
прави на един безрък човек.
Кажи ми,

как да наситя сетивата си,
щом нямам усещане за реалност?
А в душата ми
се ражда грозно чувство за опасност

да не би да бъда разрушена.
Музеи за душите няма.
Мога да бъда опустошена,
да падна в яма,

в която порива на тялото ми
го разсича плаха мисъл,
а полета на фантазията ми
го спира телесен писък.

В този бурен, странен цикъл,
търся да намеря отдих.
Но често чувам само вопъл,
който заключвам в стих.

Евелина Тодорова

Стъпки

Стъпки на прохождане. Стъпки към лакомство. Първи самостоятелни стъпки извън майчиния дом. Стъпки към избори. Стихотворни стъпки. Стъпки към партньор. Танцови стъпки. Стъпки по пясъка, по тревата, по паркета в новия дом. Няколко стъпки към теб, за да хванеш дланта ми, която ще усети с цялата си повърхност твоята и ще се облегне на нея. Нагаждащи стъпки, за да запазим равновесие. Стъпки, за да си налеем по чаша вода.
Когато се губим или когато израстваме етап от живота си, когато се опитваме да партнираме на нещо или някого, често се оглеждаме в огледалото, за да видим каква е собствената ни стойка или как стоим заедно. Оглеждаме се и по сами, за да се видим, да се взрем в очите си, не в нечии чужди. В своите. Какво искат да видят те. Какво отразяват. Има ли нещо ново? Къде са следите от старото? Да видим кога се разширяват зениците от радост. Или пък заради лампа- гледаме как се свиват и разширяват в засисимост от силата на светлината или от това дали гледаме към тъмна или светла част от пространството около нас. Да видим какви са цветовете.
Стъпки към нещо, което да сътворим.
Интересно е как някъде по пътя опознаваме себе си все по-добре и не е нужно толкова често да затвърждаваме образа си чрез някой друг. Като че ли сме станали по-гъвкави и приемането на различни роли не ни се струва болезнено като че трябва да сменяме кожата си всеки ден по няколко пъти, не се чувстваме като измамници, лъжещи себе си и другите. Научили сме, че в нас има по малко или повече от всички тези лица и зависи не само от нас и нашия избор какво ще проявим и за колко дълго време.
Все по-често се доверяваме и се грижим не за образа, а главно за усещането - за себе си и това с другите, които сме избрали да са около нас и с които да делим общи стъпки за интервали от време: по тротоара до любимото кафене, където ще си разкажем ежедневието си и интересните неща в него, където ще се посмеем или поплачем. Онова кафене, което ни е виждало и петнадесетгодишни, и тридесетгодишни. Надявам се да ни види и доста по-възрастни; стъпките до работното място; стъпките до вълнуващи и красиви места по света; стъпките до настоящия дом; стъпките до дома на родителите; стъпките до детската градина, където децата ни са изкарали истински изтощителен ден в изучаване на общуването с други деца и ни чакат с нетърпение да ги прегърнем и да се почувстват понесени от грижовната ръка на мама и татко, може би предчувствайки, че невинаги ще е така. Хубаво е да се унесеш, носен на топли и обичащи те ръце. За кратко, разбира се. После ще се учим да се доверяваме на мъдростта на живота, че той е силен, издържлив и достатъчно добър, че щом имаме най-много нужда, ще може да ни понесе, макар и за малко, на неговите ръце и че няма да паднем фатално. Ще се учим да се доверяваме и на ръцете на човека до нас, но най-вече на собствените си ръце.
Напоследък, когато ме каниш да танцуваме боси по паркета вкъщи на мелодията на някой любим наш блус, почти винаги съм със затворени очи. Усещам, че дланите ти ваят образа на обичан човек и искам да се отдам на това чувство.
Обичам, когато ми казваш да махна грима си, а после пъхаш пръстите си в косата ми и ме прегръщаш силно. Подушваш кожата ми и така се носим в нашите танцувални минути.
Стъпки към леглото...

някакво време и..

..стъпки към хладната пръст. Сами сме.
В смъртта, когато очите ни остават затворени завинаги, може би просто престъпваме към мястото и състоянието, където и в което очите и огледалата са ненужни.
Временно се носим в най-истинската си същност. Може би временно и може би в най-истинската ни същност.

И после пак нови стъпки.

Може би...

Евелина Тодорова

Червените пантофки от картината

Направихме си среща в една малка и много китна сладкарничка в центъра на града. Тя е в ретро- австрийския стил и там правят най- вкусните целувкови торти, поднесени под звуците на лека приятна музика. Пръстите докосват фин порцелан - този на чашата с горещ чай, а езикът опитва вкусните  и изящно украсени сладкиши сякаш изследва усещанията от новопридобито сетиво.
Ти седиш пред мен по диагонал. Унило. В очите ти рядко съм виждала толкова тъга и умора. Колебанията у теб набраздяват с още няколко едва доловими бръчици кожата на лицето ти. Смарагдовите ти очи са по-тъмни от обичайното, а сълзите, които се спускат бавно и капят по масата, без да бъдат попити от хартията на някоя салфетка, променят нюанса на погледа ти към мътното на червения яспис.
Говорим дълго. Рутината, тази невидима, но нагла и самоуверена госпожа, която с многото си килограми, натрупани през годините обилно хапване, тежко се дотътря и сяда неканена на масата и се опитва да привлече вниманието към себе си, да стане основна тема на вечерта. Киха, кашля, събаря залците от малките вилички, чиито върхове са покрити с разноцветен фондан, разказва една след друга истории, в които тя е била главен герой. 
Устните ти са леко изсъхнали от думите, които са заседнали в гърлото ти вече месеци и сега излизат плахо, разпръсквайки се като войници по масата, за да защитят сълзите, да ги откарат в лабораторията на сърцето, където ще бъде изследвано съдържанието им и ще бъдат настанени в клиника "Желание", в която най-добрите доктори ще се погрижат да открият подходящото лекарство за унищожаване на размножаващите се опасни бактерии.
Човек не може да издържи дълго да пребивава в която и да е крайност, независимо дали е с положителен или отрицателен знак- нито в силното вдъхновение и радост от всичко, нито в безсмислието. И двете изтощават. И именно в пространството между тях, в това уж приятно балансирано състояние, обича да играе онази госпожа, за която споменах по-горе. Затова понякога трябва да успокоим детето в нас, което твърде често изпитва носталгия и иска да се върне в света на контрасти, защото той е сравнително безопасен само в неговата фантазия.
Но когато ние с теб разговаряме, тя е...тя е нещо, което не може да навлезе в нашата атмосфера. Тя е малко духче, което снове около нас и нищо повече. Отваря си устата, ръкомаха, чертае някакви форми във въздуха, обаче нито чуваме, нито разбираме какво иска да каже.
Парата, отделяна от чая, е напоена с аромат на бергамот и портокал и танцува между погледите ни. Също като девойката с червените пантофки от картината зад мен. Погледът ти все бяга натам. Между изреченията ти спомена как искаш отново да може да те развълнува нещо толкова малко като нарисувани кокетни пантофки. Аз те слушам и не съм разтревожена, защото ако не те вълнуваше, изобщо нямаше да ги забележиш.
А и вселените в теб не могат да се свият и изчезнат за един човешки живот време.

Евелина Тодорова

Преоблеченият писател

Устните ми са изсъхнали и напукани и оставят малки парченца отлепена кожа по фаса.
Загасена лампа.
Различни части от стените на стаята се осветяват от огнените пламъци в камината, в която няколко дървета изсъхват и постепенно изчезват, също като моята цигара. Дървета-цигари, празна кутия-пълна камина. Аз не пуша по принцип.
И тази картина не е на тъга, нито на самота.
Звуците на падащите върху камъка букови отломки са в синхрон с изгорения тютюн, чиято пепел се търкулва в пепелника. Загасени фасове смесват парчетата кожа от устните ми с остатъците от изгорялото тяло на цигарата и пепелникът се превръща в своеобразна урна на една умряла част от мен, която обаче няма да бъде погребана, а ще бъде изхвърлена в коша за боклук.
Не, това не е тъжна история.
Останалото от мен, което е живо, е много повече.
И не, това не е история за раздяла. Пръстите ми търкалят по дървената маса, извадени и разпилени от хартиените кутии цигари.
Пердетата са спуснати и безшумно вдишват с тюлените си алвеоли, пропускат през порите си катрани и никотин.
Затварям очи и се пренасям в камерната зала, където слушах "Лунният Пиеро". Творба- символ на  музикалния експресионизъм и на бунта срещу остарялото романтично.  Дързък и рязък изказ. Нехармоничен. Обичам го.
Взимам запалката и една по една паля всичките разпръснати пред мен цигари. Всмуквам по малко от всяка и ги гася в дървената маса, която претърпява инициация, а раните й, които все още пушат и миришат на изгоряло, постепенно ще изстинат. Ритуал без племето като необходимо условие. Пъпките на тази едра шарка ще престанат да сърбят, макар и оставили белези.
Това не е хронична болест.
Никотиновата зависимост не е до живот. Особено ако си пушил само една нощ.
Не, това съвсем не е история за гняв и мъка.
Един художник пожела да бъда модел за неговата картина, която като идея беше узряла отдавна във фантазията му, с ясно избистрена обстановка, декори и статично напрежение  на действието.
Аз бях просто моделът.
Но той не знаеше, че и аз обичам да творя.
И докато ме рисуваше и скулптурираше тялото ми в пространството, насочваше какъв да е изразът на лицето ми, оправяше детайлите на роклята ми, аз мислено пишех.
След няколко часа изведнъж той спря да разхожда четките по платното, много възпитано каза, че се извинява, но не може да завърши картината, прибра акрилните си бои и платното с моя частичен образ върху него, целуна ръката ми и излезе.
Запалих последната цигара с огъня от камината, отпуснах се на стола в удобна поза и се усмихнах.
После бях видяла на изложба на негови картини една особена, май беше същата, за която уж позирах. Изобразяваше три стаи.
Една, в която имаше само камина с огън, във втората- фасове, а в третата- пепел.



Евелина Тодорова

Нашето сега

Затварям очи.

Сънищата ме покриват с мъглявия си хладен дъх,
който лази по врата и по клепачите ми.
Образи прииждат във вихрушка от спомени
и ума ми се наежва като мъх,

като мравуняк, разровен с клечка.
Потта по дланите ми изкарва сълзи,
потиснати под затворените ми очи.
Минавам една, втора, трета отсечка

от сънния път,
а часовникът отброява минута.
Ъгълът със снимките мълчи. Порутен
и покрит със мухъл таен кът.

Хрип.
Дробовете ми си почиват за миг,
а после- поет до болка дълбок дъх!
Гонитба с дрипав,
но издръжлив спомен, който с вик,
ме събужда-
тършуващ из дневниците
на сърцето ми плъх.

От какво има нужда
душата ми?
Отварям очи.
Топла прегръдка ме разбужда

и загражда моста между минало и настояще
за миг, за едно приласкано сънено "засега".
Двамата са на среднощна раздумка, все още
се надлъгват какво и как да е нашето "сега".


Евелина Тодорова