Коледно пожелание

Коледна звезда,
накичила елхата,
ни приканва да играем,
досущ като децата.

Топлото родопско одеяло,
семейният уют,
чашка винце във ръката
ни припомня, че във всеки някъде се крие малък Фют.

Да се прегърнем с дребните си недостатъци,
да отворим сърцата си един за друг
и не само в коледните времеви отрязъци
да си припомняме, че само със любов се побеждава студ.

Числата невинаги са част от сметка,
те са и секунди, прекарани с любим човек,
които, щом направим малка равносметка,
се усмихваме, защото в тези мигове живял си сякаш век.

Затова аз чувствам, че най-важно е да пожелая
на всички нас, които знаем, че понякога животът може да е скучен и суров,
тихичко да отправим поглед в небесата
и да благодарим, да споделяме най-истинския дар, а именно Любов.

Евелина Тодорова

Прахосваш ударите на сърцето си

Прахосваш ударите на сърцето си!
Всеки бумти като колела на влак в тунел.
Тровиш кръвта си!
По труден и опасен път си поел.

Летиш само мислено като ястреб.
Гониш жива плячка.
Но без да уважаваш страстта си,
се превръщаш в желязна мелачка

за всяко откъртено от сърцето ти стенание
за различен, див, изпълнен живот.
Време е да направиш трудно признание,
за да откриеш правилния за себе си брод

и да чуваш вече плача на сърцето.
С мътен, търсещ поглед,
взрян в небето,
отключваш жажда за полет

у ранено диво животно-
твойта душа.
Само мисловното живеене прави още по-самотно
преживяването на Смъртта.

Прахосваш гласа си в обмислено мълчание,
а див рев беснее в болните ти гърди.
И дори железен здрав шев,
не би могъл да спаси, а после и да потвърди

в медицинските регистри Живота.
Защото ти го отричаш.
С дяволска охота
всеки удар на сърцето разсичаш.

Прахосваш минути
в опит да следваш абстрактно разписание.
А думите на душата ти остават нечути.
Време е за твоето признание.

Евелина Тодорова

Вирус

Заспиваш.
Кафето не е в състояние да задържи падащите ти клепачи, натежали от безсмислие.
За душевните болести няма скалпел, нито инжекция с течност, която да унищожи опасен вирус. Вирусът на безсмислието.
Картината в офиса е като от филм на ужасите. Не от онези, които те държат в напрежение, в които нещо се случва, в които е ясно, че дебне опасност и тя ще се изясни в последващите секунди. Не. Това е от онези филми на ужасите, които най-трайно се вкопчват в съзнанието ти и колкото и да се опитваш да ги изхвърлиш оттам, те изплуват като образи, като тръпки, като страх. От онези, в които привидно всичко е спокойно, върви в нормален ритъм, а всъщност страшен вирус вече руши отвътре, в телата, мозъка, емоциите и ще доведе преносителите му до самоубийствена, несъзнавана или осъзната автоагресия или пък агресия, насочена навън.
Отдясно колега с полузатворени очи, цъкащ по клавишите на клавиатурата в тон, близък до "не искам да ме чуят". Отляво колега с полузатворени очи, чийто звук изпод пръстите е по-скоро " Уморен съм!". По диагонал колегата стои в една поза от два часа.
Отпред- не мога да видя колегата, трябва да се надигна, за да видя отвъд компютъра с неговите два монитора за по-голяма ефективност на работата. Само чувам цъкането по черните копчета с бели букви в тон "не мога, не мога да се справя навреме, пак ще трябва да остана до късно, а очите ми са червени и болят".
Втора чаша кафе.
"След работа искам да отида на танци, на заведение, на разходка, да се видя с хора, искам да дочета книгата си, трябва да отговоря на личните съобщения, да отида на театър, да се обадя на близките си, трябва ми комуникация, истинска връзка...истинска връзка между хората, трябва да сготвя, да пусна пералнята, искам да погледам телевизия, не не искам всъщност, там върви само черна хроника или блудкави реалити формати. Искам да се свържа с някой и тялом, и духом, да ме докосват, откривайки ме, да доскосвам, да усещам, да се вълнувам..искам...искам...".
И заспиваш.
На бюрото.
Никой не те буди.
Всички спят.
И машината за кафе също. Само отвреме навреме прецъква странно. И тя стана безсмислена.
Смисълът не се налива отвън. Има опасност да не ти понесе. Смисълът също се ражда и умира, като нас. И има такива, които живеят наистина кратко.
Затова тази вечер ще отвориш душата си с единствения подходящ инструмент за опериране на души- любовта. Там те чакат и Вселена, и Контейнер.
И задължително си подсигури музика.


Евелина Тодорова

Балон за спасение

Не. Не искам да ставам актриса.
В живота участвам в безкраен спектакъл,
който кара тялото ми да се втриса.
Спектакъл, в който брат брата е съсякъл.

Гримът, попил дълбоко в кожата, е вечен.
Прикрива от сутрин до вечер лицата
и боли, защото блянът ми е обречен,
обречени на вечен театър са и децата.

Вечер, когато пада нощта
и представлението затихва, идва сънят,
овации няма, а само кръвта
аплодира, бълнува гневно и в треска духът.

Публика няма. Само актьори.
Зад кулисите се крият огорчени лица.
Може би пълни с надежда балони,
ще зарадват уморените човешки сърца..

Аз имам такъв балон,
но ще го запазя за себе си, сега няма да го пропилея,
за да ми послужи един ден като патрон,
когато актьор- разбойник опита да ме застреля.

Евелина Тодорова

Стъклената стая

Сама съм в стъклената стая.
Чувам само гласа ти, но спри!
Не разбираш ли, няма да се разкая.
Не желая да слушам. Ако искаш крещи!

Болката ми- твоята пробудена съвест
те разсъблича пред освирепели от глад зверове.
На мен ми се спи
и упоена от студа в душата ти ще спя с часове.

Заспала, не виждам как в страха си
към стъклената стая прилепваш ръце.
И глуха за крясъците ти не чувам
как единият звяр пристъпва, а другият вече яде.

Евелина Тодорова

Счупен прозорец

Счупен прозорец
наряза душата ми.
Сега съм на парчета.
Цялата, вижте, ръката ми
трепери, гали портрета
на един разрязан живот.
И призрачното ми тяло -
самолет - фантом, без пилот,
се влачи вяло,
събирайки парчета стъкло.
Боли.
И тази болка е разлята
във време,
в което моето родово потекло
е и радост, и бреме.
Добре посято е в клетките ми,
в ръждясващото тяло
на неодухотворена машина.
Една нарязана картина
със засъхнали,
избледнели цветове.
Една ръждясала турбина
е моето сърце.
Счупен прозорец
наряза душата ми.
Сега съм на парчета.
Душата ми, вижте, мъртва е
в желязната рамка на портрета.

Евелина Тодорова

В абстрактната снимка на неусетен живот

Абстрактен живот.
Безплътна храна.
Безвремеви оборот.
Абстрактна вина.

Задавен бебешки плач,
смътно желание за живот.
Реален, глух палач.
Майсторски поставен хомот.

Бели стени, студени ръце.
Размазан, измит от кръв свят.
Глухи удари на живо сърце
и после те помнят

чрез мастилени букви
или с камък, вкопан във пръстта.
Вмирисани тикви
изцеждат сълзи за душата ти в смъртта.

Абстрактна душа.

Абстрактно докосване,
няма майка.
Реално прахосване
и после утайка
от изсмукан, изсъхнал плод-
абстрактно желание за живот.
Гладна чайка 

суче от изсъхнал плод
абстрактно желание за живот.
Море няма.
само ехо от врява

на безброй мъртви чайки, 

засъхнали с гладни, отворени човки
в абстрактната снимка
на неусетен живот.

Евелина Тодорова

Човекът с черната качулка

Тъмно е.
Човек с черна качулка и тъмна роба,
копае гроб.
Моят гроб, а човекът съм аз.
Тази нощ ще погреба душата си.
Тя е роб.
Докато потта се стича по бузите ми,
докато пръстта хрипти с болните си дробове,
докато се давя в спомени за живота,
ще погреба любовта и ще се изплюя.
Сега очите ми са черни,
няма ни помен от пролята сълза.
Няма повече да чуете думите ми,
проклинащи "злата съдба".
Да.
Ще погреба всякакви чувства
и ще ги ритам като болни хърбави псета,
ще зария спомена за мен,
ще го покрия с клони на сухи дървета,
ще обезобразя,
ще лиша от самоличност
онази личност,
която бях.
Сянка.
Това съм сега.
Сянка, чийто ритмични движения
с лопата в ръцете,
бележат края на страха.
Дъхът ми изстива.
Изгрява утринта.
Нямам глас да запея.
Дали това е смъртта?

Евелина Тодорова

Опит за празнота

Бяло, бяло, замръзнало бяло.
По белия сняг- следи от кръв.
Сняг в ръцете ми. Горещо дуло.
Бяло, заслепяващо бяло. А по него кръв.

Дишам трудно, но продължавам да вървя.
Топло е в очите ми още.
Сред ледени остриета вървя.
Усещам нозете си още.

Любов, Чест, Желание, Страх.
Всички те кървят от ръцете ми.
"-Божествено, божествено. Пепел и прах".
Млъкнете, гласове! Треперят ръцете ми.

Душата ми сега тихо спи.
Иначе без свян ще ме убие.
Затова я приспах. Спи, спи,
дано никой никога не те открие!

Чувства-озверели кучета,
душат следите ми. Вървя.
Ще ме нападнат, а дулото е празно. Парчета
от плът ще ги нахранят ли? Кървя...

и ме усещат отдалече.
Но сега не мога да спра.
Сърцето ми трудно бие, кръвта почти изтече,
още малко и ще спра да искам да го разбера.

Как е трудно да го озаптя...
Но скоро ще е празно. Празно няма да боли.
Но преди да умра ще трябва на себе си да простя
опита за празнота, който пред смъртта още повече тежи.

Евелина Тодорова

Мистерията с космите на сцената

Една крадена история от живия живот. Не е моя, въпреки, че участвах като наблюдател и като актриса с роля. Просто я обличам в думи, за да стигне до параноичните чистофайници. И не само до тях, разбира се. Много малко думи ще използвам.

Ранният следобед на една събота. Сцена. Столове, избутани в едната част на стаята.
Избираме герои. Ти ще си този, а пък той ще е онзи и нека играем. Случайно, на ботуша на една девойка се закача топка косми от нечия обучавала се глава, подпряна на някой от столовете, може би преди дни, а може би и от  по-преди, паднали и сплели се, притихнали точно по средата на сцената като настръхнал таралеж.
Момичето извлачва с крак тази мръсотия извън кръгчето на бъдещите ни роли, но получава забележка да я върне веднага на мястото й. За този час и половина тя явно ще е важна.
Онази мръсотия, която често подритваме в ъгъла, докато сме във вихъра на ситуацията, за да не я виждаме.
"Не, не, не! Върни я! Интересно как бързо я затири в ъгъла"
Ботушът стъпи върху оплелите се косми и влачейки ги по пода, ги върна обратно точно на същото място.
Кой да предположи, че след това главният герой ще бъде именно тази мръсотия.
Мръсотия, която често ни боде очите, а ние бързо я "почистваме" като просто я преместваме в друга част от нашето важно пространство. Пространството помежду ни.
Ножът, забит с ярост в дървената дъска за хляб, говореше тихо и монотонно, повтаряйки една и съща фраза, носеща се във въздуха измежду бурята от думи между всички участници, отдадени на ролите си, които не снижиха тон за миг, за да я чуят:

"Аз обаче виждам всички мръсни неща".


Евелина Тодорова

Муха

"-Здравей, мило. Как мина денят ти? Моля те, загаси телевизора. Енергията вътре трябва да се раздвижи".
Цял ден вратата е била затворена и въздухът е застоял. Мислите - тромави - статично висят без основа в пространството. Не са закачени на нищо, не висят от нищо, не никнат от нищо, просто тегаво се полюшват и тежат във въздуха. И статичното електричество от телевизора ме кара да потрепвам като станиол, пърлен със запалка.
Откакто съм се прибрала погледът ми се движи по вертикала, проследявайки някакви невидими стебла. Не си позволявам да срещна твоя. Първо трябва да усетя с тяло раздвижването на енергията. Дробовете ми трябва да се изпълнят със свеж въздух и след цял ден в седяща поза в затворено помещение, където поради височината на сградата прозорците не се отварят от съображения за сигурност, аз трябва да върна усещането за тялото си в пространството. Усещане, различно от това да си в прегърбената поза с наклон, предизвикващ болки в гърба, само и само за да видя точно шестата цифра след десетичната запетая, на четиредесет и осмия ред, в тридесета колона и да пренеса съдържанието в друга таблица, на деветдесет и седмия ред, петдесет и седма колона.  Някаква муха, успяла да се вмъкне през вратата, улавяйки момента, когато леко открехвам комарника, за да прибера прането от вчера, каца върху хладилника и единствено сантиментът ми към наредените магнити, купени от различни точки на света, ме карат да не замахна с цялата насъбрала се ярост на една завистница. Понякога така завиждам на скапаната муха. Може да сменя положението на крехкото си тяло колкото пъти поиска в рамките на обитаемия от нея свят. Докато някой като мен, не я замаже за хладилника.
Каквото аз направих току що. Не се стърпях.
Седнах на дивана и силно се разплаках.
Трупът на мухата замириса силно. И гадните, висящи мисли, попиха от тази смрад.
Когато мислите замиришат на трупове, а емоциите са сведени до първобитен див страх, прелял в агресия, когато мислите се превърнат в мухи, когато се чувстваш заплашен от изтребване, масово изтребване, трябва да отваряме прозореца.
Минути след като слънцето е проникнало в стаята, докоснало е лицето ми и цветята вътре, минута след като кожата ми е почувствала лекия хладен допир на свежия ветрец, след като съм чула глас на птица, а не на звънящ телефон и хиляди искания, изригващи от телефонната слушалка, от електронната поща, от факса, от принтера, от машината за напитки, чакаща със зейнала уста твоята стотинка, за да ти пусне вода, само минутки след прегръдката на любимия и усещането за тялото ти в неговите ръце, твоето тяло отново се движи в различни свойствени и удобни му позиции. И се чувства живо и свободно.
А мислите, вече прояснени, не висят зловещо в някаква мухлясала статичност, а пъргаво летят.
Още няколко минути след това, седейки на дивана с чаша сок в ръка, пишеш ей такива неща и се чудиш дали ти си шизофреник или има нещо адски изкривено в съвременния капиталистически строй.
След още няколко минути си благодарен на Вселената за толкова неща.
И добре че голяма част от емоциите могат да се изфантазират и да не бъдат реално преживени. Така пак някак се освобождаваш от тях, без последствия в реалността.
Да живее детето от книгата "Приказка без край", че спаси човешката фантазия и спря "Нищото" да изяде света ни.

Евелина Тодорова

Дали?

Тази сутрин в очите ти има толкова светкавици. Обичаш да си в синхрон с времето навън.
През гъстите облаци, с които си запречил пътя към мислите ти, няма шанс да стигна бързо и навреме, за да предотвратя една словесна катастрофа. Пръстите ми, протегнати към сърцето ти, потъват в мъгла и без да имам ориентир за разстоянието, неволно нахлух болезнено в тази свещена обител.
С мълния от яростни думи, изпратени към мен, изгори една нишка и прекъсна връзката между две точки. Моята и твоята зеница. Моята и твоята ръка. Моето чувство, прегърнато с твоето.

Метереолозите предвиждат да вали до края на седмицата и после да стане отново топло...

Евелина Тодорова

Нещо, без определение, но много ясно и живо

Тихо си тананикам някаква съчинена за минута мелодия докато пътувам към любимо мое място. В един голям участък пътят не е осветен. Не шофирам аз и затова се отпускам и очите ми попиват всеки светъл обект, извън колата. Поглеждам в огледалото, което отразява тъмнина. Не виждам това, което отминаваме. Просто едно черно. Леко ме присвива стомахът. Светът в огледалото няма форми. Метафората на образа е страховита. Отмествам поглед и фаровете на приближаващия автомобил, движещ се срещу нас в съседното платно, ме заслепяват.
Секунди след това очите ми не могат да се адаптират. Не виждат.
Един и същ ефект. И в тъмното, и в твърде светлото, не виждаш добре.
Тема, разнищвана от векове. И все така актуална в една милисекунда.
Обръщам се към човека, управляващ колата и не отмествам поглед дълго, за да фокусирам, за да има отново отделни, добре оформени части от света. Слагам дланта си върху неговата, докато той съсредоточено сменя скоростите и му се усмихвам. После подхващам някаква забавна тема, която да съкрати времето, в което чрез усещането на дланта ми, чрез изговорени думи, чрез чути звуци, чрез ясни образи, ще се сглоби...

Евелина Тодорова

Спестена дума

Цяла нощ търся из тълковния речник
една дума,
която да ти кажа.
Изчерпах се.
И сега се целя
в една единствена дума убиец,
която да отстреля от упор
твоята безобразна самонадеяност
в престъпната употреба на
недомислени думи,
или в мълчание,
които бавно събличаха
всичките
ми желания
и ги дупчеха, сякаш са мишени на
професионален убиец.
Една дума.
Поетът невинаги е романтичен.
И може да борави и с грубите думи
до съвършенство.
Макар да не му е присъщо и
да милее
за звук на любов.
Една-единствена дума,
която ще бъде и стих, и роман,
и моята позиция,
и моето усещане.
Но после реших -
да не извърша по-голямо престъпление,
за което
истински да съжалявам,
а то е да убия цяла дума зарад' теб.

Евелина Тодорова

Паяк, старец и вятър

Ти си уморен старец. Потиш се и бълваш умора през жилите си - комини, пуфтиш с дробовете на задъхани ауспуси, рисуваш с прах хиляди причини, за да бъдеш в живота ми и аз да бъда в живота ти. Да бъда част от живота в теб. Ти си град-старец. Често спорим, понякога се опитвам да те изкашлям, но си полепнал  по небцето ми, по езика ми, косата ми е напоена с дъха ти. Хилядите коли осветяват вечер с фаровете си ирисите ми, които поглъщат формите ти и се движиш като ток в мен. Гледаш ме, ровиш в погледа ми, пътуваш към очните дъна и достигаш до извора на емоциите ми и ги владееш.
Понякога не си старец. Понякога си делфин.
Потапяш се в мен и мислите ми, а после излизаш да поемеш въздух. Понякога аз съм делфинът в теб. Потапям се, а после излизам да поема въздух - в планината, за да се спусна отново дълбоко в теб.
Ти си старец. Скърцането на износените ти стави звучи от вятъра, плъзгащ се по нагънатите мантинели, от увиснали метални части на пътни знаци, от резките, невротични, схванати и без грам гъвкавост движения на машините в теб, от тревожното трептене на клетките ти - ние, хората. Синовиалната течност в тялото ти е изчерпана. Някакъв страшен ревматизъм те свива всеки път, щом завали дъжд или падне мъгла и болката, наподобяваща бавно дълбаене в костите ти, стърже и пука по панелените шлифери, с които прикриваш изтънелите си кости.
Когато вали дъжд, плачеш от всичките покриви и от милионите ъгли на сградите в теб.
В един тухлен блок живея аз. Имам изглед към планината. Когато сме били прекалено дълго време толкова близо един до друг, един в друг, имам нужда да се отделя за малко. Напрежението се нагнетява и трябва да дишам извън теб, извън твоето пространство. Когато тялото ми се напои с кислород, те поглеждам пак и тогава не си старец.
Тогава си младеж.
Снажен, пълен с живот, спортна натура, изпъкналите вени по ръцете ти - електрически жили, ми предават енергия и аз съм в теб и ти си в мен и е някаква дива, неподлежаща и неизискваща обяснение любовна игра. Съжителство. Един нужен ритъм.
Вчера, влизайки в колата след като си тръгнах от работа, поставих чантата на седалката до мен, проверих телефона си, затворих вратата и запалих двигателя. Трябваше да върна назад и погледнах наляво, за да се уверя, че не се приближава друг автомобил. И тогава го видях. Един малък паяк, паднал от дървото, под което бях оставила колата паркирана, беше изплел тънка паяжина или по-точно няколко нишки и висеше на стъклото до волана. Казах си, че ще падне преди да изляза на булеварда. След петнадесет минути, в които спирах и тръгвах, преминавайки светофарите, паякът все още се люлееше на една нишка. Инстинктивно ми се прииска да го спася, но заобиколена от коли, в дълга колона, чакаща зеления сигнал, ако го бутнех, най-вероятно щеше да бъде сгазен. Не ми се искаше и да го прибера в колата. Вниманието ми бягаше все към него. Когато тръгвах, вятърът срещу паяка ставаше толкова силен, че той се свиваше около миниатюрната паяжина и чакаше следващия престой. А по време на престоя на поредния светофар не се опитваше да слезе, ами бързо изплиташе още малко от нишката. Реших да не се меся в решенията на природата и да наблюдавам преместването на един паяк от един квартал на града в друг. И аналозите за това какво мести нас хората от едно място на друго и как ние участваме в това, напълниха главата ми с хиляди мисли и картини. На моменти ми се струваше, че паякът не може да понесе течението срещу себе си и ей сегичка щеше да падне, но се оказа, че нишката, макар и тънка, макар една, беше здрава. Шофирах и тревожно поглеждах дали малкият храбрец още е там. И той беше там. Макар и свил се в точка. После забравих за него и вероятно, когато съм слязла от колата, съм затворила вратата силно и той е паднал и е отишъл в близката трева. Може би. Може би пък беше паднал и съм го настъпила. Не знам. Но срещи като тази ми припомнят, че в стареца има толкова много от планината. И се зареждам с вдъхновение.


Евелина Тодорова

Цветовете на Цветница и на моите различни гледни точки

 

Бов, гледка към стадиона от подножието на хълма Липовец

 

Добре. Тази и други гледки преди виждах с бабите, когато правехме обичайните разходки в сладкодумни приказки, бране на билки и шишарки. Разходки с аромат на мащерка и бор, в цветовете на разнообразни цветя и билки, чийто имена и предназначение се стараех да запомня. Сядахме на земята и дълго говорехме, смеехме се, разказваха ми случки от техния живот.
Вече три години моите баби вместо по поляните с билки, най-вероятно стъпват по меките облаци или вече се усмихват с устните на новородено.
Докато крачех този уикенд към едно от любимите ми места, се опитвах да запазя образа на новородено в главата си. Метафора на новото начало. Около мен- цъфнали дървета в розово и бяло. Прясна коприва, пареща с младите си жили ръцете на обичащите я в салатка със сирене. И се замислих за това, колко трудно хората понякога сменят гледната си точка за едно и също нещо. Защото емоцията трябва да се преживее. И понякога е много трудно. Понякога трябва дълго време. Понякога трябва някой да държи ръката ти, докато минаваш през урагана от непоносими чувства и липси. Докато не усетиш едно цветче да се ражда в душата ти и и не започнеш да го разглеждаш с любопитството на новородено.
Аз погледах стадиона в селото от няколко места.
И от всяко, той имаше различен цвят. И с все нови и нови неща, които от другото място не си могъл да забележиш. Първо от хълм, където можеш да го видиш цялостно, като част от голямото.

Тревата на стадиона

 

После директно от стадиона. Направих няколко обиколки, а после започнах да крача по тревата, заобиколена от две скали, между които е направен той. Стичащата се по едната скала вода образува мини водопад, до който ако се приближиш, може да чуеш ехото от капките, попаднали върху камъните. Звуците на природата. Обичам ги!
Бабите казваха, че когато запее едно птиче, чиято песен наподобява "сип, сип, сип", значи ще вали. Докато крачех по тревата, слушах това птиче. Бабите ми не бяха учили в университет за метеоролози, но и днес не пропусна да вали.
След това се запътих към реката, минаваща покрай стадиона. Противоположната страна на хълма Липовец. Винаги си измивам ръцете във водата. Планинската вода е невероятна. И миех всичко ненужно, събрано през седмицата и накарало ме да забравя за миг колко много неща хората усещат с ръцете си и колко обичам да откривам живота в неговите безбройни форми, докосвайки. Докосвайки с ръка, с поглед, навирайки нос в някое цвете, надавайки ухо към клоните на дървото, хапвайки някой магданоз от градината, докосвайки с чувство. С интерес и желание.

Стадионът откъм реката





 

Поседнах на един камък и гледах ту наляво по посока към мястото, откъдето се спускаше реката, ту надясно към стадиона и планината зад него.

 

Мислех си за източната мъдрост и характеристиките, които тя дава на водата.

По някое време покрай мен мина човек от селото, махна с ръка, усмихвайки ми се и извика "Релакс, а?" и продължи по пътя си към гората, да събере клонки за печката.
"О да, мили господине, релакс".
 Засмях се над чуждицата, използвана от него и поглеждайки към стадиона, ми мина мисълта за това как думата за цел и гол на английски е една и съща.
Отпих вода, слязох отново към стадиона и в главата ми ясно седеше образа на днешната ми метафора на стадиона.

Моят гол за тазгодишната Цветница бе точен във вратата- широка усмивка и спомените като повод за щастие. И отново да се чувствам уютно в прегръдките на моята планина.

 

 

 

 

Евелина Тодорова

 

 

 

 

 

 

Празен лист

Лист пред мене празен
с белези от отронени сълзи.
Спомен отхвърлян, но и пазен,
впит в сърцето ми с него кърви.

Посрещаме залеза с прегърнати длани,
очите говорят, устата мълчи.
Силно към себе си те притискам
и после несмело проронвам: "Върви!".

Затварям очи. Как да те пусна?
Изоставена нежност в мене хрипти.
Обръщаш се и си тръгваш.
Как да допусна, че огън още в тебе гори?

Виж, дланта ми без твоята изгаря,
но когато е с тебе просто мълчи.
Огромна бездна в мен се разтваря.
Бягай! Залезът в мене всеки миг ще прокърви.

Евелина Тодорова

Петъчните вечерни пътешествия

Още малко бадеми, настъргани орехи, но първо трябва да сложа крема. Малко авокадо, банани и съм готова..
Еха! Два часа приготвяне на вкусни здравословни кремчета. Сега трябва само да оставя да изстинат в хладилника. 
Междувременно ще си постеля онова одеяло, което купих минавайки случайно покрай малко магазинче, където продават килими и одеяла от цял свят. Беше си любов от пръв поглед. Меко, удобно за лежане на пода, с боси крака, както обичам. Топли и меки цветове. Наливам си чаша ароматен ирански чай, подарък от приятелка. Каквото и да казват, голяма част от впечатлението за една култура, минава през стомаха. И аз обичам да опитвам парченца от далечни държави чрез гореща глътка чай, разтапящ се в устата шоколад или екзотичен плод. Така понякога в петъчните вечери обикалям няколко държави. Тази вечер вече бях в Иран-сладка фурма и чай. Бях и в Италия- моя любима, единствена и неповторима, пребогата на всякакви аромати и вкусове Италия, теб те виждам всяка вечер и никога няма да ми омръзнеш. По един бонбон от Торино, всяка вечер. От магазинчето, построено в началото на деветнадесети век, откъдето са пазарували оперни певци, композитори, любими мои поети. Така си припомням въздуха, статуите, църквите, музеите, мостовете, приятелите, вкуса на сбъдната мечта. Парковете с преплетени във форми на музикални инструменти цветя и вкуса на това да се чувстваш така добре със себе си, със света, с многото жени  в теб, които невинаги са седнали сладкодумно да говорят и да се изслушват внимателно и с уважение.
Няколко упражнения за любимия гръбначен стълб и се отпускам.
Петък вечерите.
Мога изцяло да се отдам на пътувания. Без да е нужно да преминавам през досадното чакане на полети, без засиления трафик. Без тежкото усещане за съпротивлението на желязната машина във въздуха. Тази вечер съм на близкоизточна вълна. Защото вярвам, че навсякъде, където има много конфликти, където има агресия, там нуждата от любов е още по-силна, а това личи в изкуството, в храната. С интерес прочитам няколко стихотворения на ирански поети, докато похапвам фурми. Тази година отново ще има филмов фестивал с най-добрите филми от Близкия Изток и Северна Африка. Предишният път беше през 2009 година и помня, че един от филмите, които гледах тогава, беше един от най-силните, завладяващи, стягащи гърлото, изпотяващи ръцете филми, дълго време след които мислиш освен за идеята, която те завърта в емоции, също за артистите, които са непознати за блясъка на Холивуд, но които далеч надминават с играта си поне деветдесет процента от тиражираните ежедневно имена в списанията. Филми и хора, които провокират онова човешко гъделче да откриваш. Да потъваш в дълбочината на емоцията и да проследиш как тя кара тялото да реагира. Как кара разума да не робува на предразсъдъци. Провокират интерес да видиш и другата страна. Защото ако има качество у човека, което събужда бесовете в мен, то това е да заклеймяваш, да слагаш в рамки, да определяш и окачествяваш нещо, което изобщо не си се постарал да опознаеш. Но това явно е някаква човешка необходимост щом е толкова разпространена, да не кажа любима на хората.
Но да се върна на чая. Той пари в порцелановата чаша, но ароматът е толкова пленителен, мистичен, че нямам търпение да опитам и след първата плаха глътка, разбира се съм с опарено връхче на езика. Абсолютно предвиден сценарии, но въпреки това си го случих. И сега се опитвам да усетя фурмата с връхчето на езика, но то просто търни и не улавя вкусове.
Отпускам се на килимчето и оставям мислите си да пътуват из интересни държави, да поговоря с хора, които бих питала толкова много неща, да танцувам, да събера и подаря енергия. Да, да разбудя и раздвижа енергията, която ми е нужна, за да пообиколя и онези пространства, изпълнени с разноцветни усещания и емоции. Тях също обичам. И за пореден път се убеждавам, че самотата е душевно състояние. Защото понякога, когато си сам, е много по-богато и пълно. Друг път е задавяща сухота. И е важно да имаме и двете преживявания, за да оценим.
Понякога, когато си предпочел да пътуваш и общуваш мислено, се завърта механизмът, който те води към способността да укротиш мислите. И да събереш енергия: от иранския стих, от българското килимче, от чудатите животинчета в саваната, от шоколада от Торино,
от събраните от сетивата ти вкусове.
Време е за кремчето с авокадо и ядки.
И за срещата със световете на любимия.

Евелина Тодорова

Криво огледало

Подлудяващ шум.
Тракащи по релсите колела.
Страховит среднощен щурм.
Нахлува самота.

Тревожно пръхтене.
Силен вой.
Диво въртене
пред вечен застой.

Изригваща, избълвана,
пъплеща по земята лава-кръв.
A аз уплашена, лутаща се,
съм най-удобната стръв.

Проснато тяло
сред трупове на мечти.
Или просто образ в огледало,
излято криво отпреди.

Евелина Тодорова