Мисля си как минаха вече две години, откакто връщането ми на село не е същото ведро, изпълнено с очакване преживяване, а точно обратното. Мъчно ми е. Опитвам се да приема безусловно мъдростта на природата и да бъда дори щастлива от факта, че бабите ми доживяха сериозна възраст, радваха се и на внучки, гледаха градини, съпреживяваха сериали, но ми е много мъчно. Там сега живеят само къщите, прожектиращи весели спомени, аромат на баница, топлина на запалена печка и разговори до късно. Как като деца сутрин след сън изчаквахме къщата да попие от топлината на пукащия огън, за да се раздвижим с онази енергия, готова да покори някое дърво, да си играе с кучето и да участва доколкото може пълноценно в правенето на лютеница и компот. Онези нощни раговори в двора, когато свежестта на балканския въздух и родовата топлина влизат като балсам в тялото, а очите често не могат да се наситят на изпълненото със звезди небе. Помня и как ме завиваха в юргана като "в кошарка" докато стане закуската. А после цял ден навън. Игра.
Помня и сериозните ни разговори с бабите като възрастни хора. Някъде там, на някоя поляна с изглед към Искъра, обсъждахме вече сериозни теми. Някой и друг прехвърчащ орел, следящ доста по-добре от нас животинките наоколо. И аз виждах бабите си по различен начин. Много мъдрост имаше в тях и исках да попивам от нея.
Един ден както се бяхме излегнали на тревата, между боровите дървета с нежната си и пълна с уплаха главица, се показа сърна, а после избяга. Удивителна среща.
Мога много да разкажа. Все прекрасни спомени.
Бабите ми бяха от хората, които обичаха да градят, да създават, да се грижат. А не да се занимават с клюки или да се чудят как да напакостят на някой, което сред възрастните на село може да бъде учудващо често и завладяващо ги явление. Подрязани чорапи, които си проснал на простора, хвърлени китки със странни конци, отровено куче. Аз съм свидетел. Счупиха гръбнака на едното ни куче с прът, а друго отровиха. Защо? Нямам отговор. Ей така. Агата Кристи и нейните герои в действие.
Особено любопитно ми беше, когато някои от съседките на по седемдесет години и отгоре ревнуват мъжете си (разбирайте дядовци също на преклонна възраст).
За съжаление все още не мога да превърна топлите спомени в преобладаващо усещане вместо мълчанието и ужасната вледененост и самотата на едната къща, плахото присъствие на доведения ми дядо и неговото очакване. Тихо очакване. Всички знаем на какво.
Още по-труден за изместване от мозъка е ковчегът, покрит с бели чаршафи и под тях дрехи, с които умрелите да се облекат за оня свят.
Мълчанието и склопените очи на някой, когото до онзи ден си прегръщал.
Попът, който ти казва да повдигнеш малко главата на мъртвия, щото се е килнала и да я оправиш.
Онази вледененост, която няма физически аналог.
Баба ти, която излиза от къщата, за последно, носена в нещо, което ще го захлупят (винаги ми се е струвало ужасно задушаващо) и ще го спуснат под земята с въжета.
И Господи помилуй.
Айде да нахраним съседите, дошли да почетат отишлия си.
А да, как да не спомена и "загрижеността" на съседите, които суетящи се до ковчега, ровят из разни дрехи, подреждат и наблюдават да не би баба ти да мръдне. Ама не защото е оживяла, а цитирам "за да не се пръсне, както еди кой си, когато умря започна да се подува и беше ужас- цялата стая в черва и една смрад".
Как да не си благодарен на съседите си за подобен тип реплики, които ще те преследват като гладно куче още дълго време. А ти ще се опитваш да го залъжеш нещо.
Трябва да призная, че често ми е мъчно.
Още повече, че селото ми е наистина приказно красиво и си има всичко- широколистни и иглолистни гори, върхове и поляни, езера, реки, вирове с къпещи се деца, Вазовата екопътека, ранчо...и спомени. Хубави спомени. Аромат на билки...
Аз обичам да общувам. Смятам, че така душата се радва. Обичам думите, обичам да се смея, обичам да пиша, обичам често да обличам в изказ чувствата. Те са подарък към някого. Хората с отстранена амигдала или някои шизофреници не изпитват чувства. Никакви! Можете ли дори да си го представите? Свят без порив.
Затова обичам да общувам. На дози, които усещам, че са добри или удачни. Зависи от случая. Уча се да бъде както ми е добре, както е здравословно за мен, или поне се опитвам. Обичам да се свързвам. Обичам да докосвам, да усещам и да правя любов. Обичам да се сързвам с хора, които могат да ми дадат нещо ценно. Мрачно или хубаво, но ценно.
От два дни ми се мълчи.
Думите ми се струва, че трябва да подбирам фино и внимателно, с изключителна прецизност. Те падат тежко. Предпочитат да кротуват някъде в устната кухина. Или в сърцето.
Срещнах един човек, който ми дари свое преживяване. Дари ми споделяне. Добър човек, загрижен за децата и техния свят. Човек, който трябваше да вземе решението да остави на грижите на свой колега три деца, за чийто вътрешен свят се беше грижил няколко години.
Да усети и преживее мълчанието и чувствата им, докато излиза от стаята и от живота им.
И да отговори на въпроса на едно дете, което някакси не може да се свърже. Да си жив и да не можеш да се свържеш..
Да избираш нещо да умре е понякога далеч по-трудно от внезапната, непредвидена, необмислена смърт, където решението е на друг.
Опитах се да свържа в думи нещото, което ме кара да имам чувството, че мога само да мълча.
Евелина Тодорова
