Мида

Морето е там!
В тъмното пълзи безшумно към брега.
Една мида,
потънала в срам,
чака морето да дойде.
Поглежда скришом през черупката,
а морските й сини очи
търсят вълните в тъмното.
Мидата се ослушва притихнала.
Чака морето да дойде.
Но то е все там.
То никога не прибира отново
пожелалите да усетят сушата.
Една мида,
потънала в срам,
чака морето да дойде...


Евелина Тодорова

Работилница за стихове

Сърцето ми
изкашля поредния прогнил стих,
който се сгромоляса върху листа и се вкопчи
в него като семе в пръст, което има един единствен шанс
да покълне.
Буквите се боричкаха в трескава схватка,
целяща достигането до бленуваната хармонична
стихова подредба,
но някои букви, нетърпеливи да почувстват щастието,
се озлобиха и убиха други.
Трети се разляха на пода
и се загубиха.
Пронизващият кикот на препинателните знаци,
подредени като войски в стройна редица,
се разля в минутата и в сърцето ми,
което задавено в капещите прогнили остатъци от вяра,
продължи да работи в
малката си полусрутена
работилница за стихове.

Евелина Тодорова

Кукувицата в старинния часовник

Махало на старинен часовник
разнася мирис на прогнили от влагата спомени.
Следи от влачеща се полупрозрачна вяра
спъват погледа ти и се губиш в измислени минути,
дращещи обезвереното ти тяло
в пореден опит да събудят живот.
Нямата дървена кукувица отдавна спи.
Не смее да се пробуди и душата ти,
скрита в стената зад картината на един
изживян от фантазията живот.

Евелина Тодорова

Утро в планината

Утро в планината. Толкова ми е любимо. Боров аромат и суров хлад рано сутрин, които събуждат тялото ми и го карат да диша. Отварям прозореца на стаята, подпирам се и погледът ми се губи сред тъмнозеленото на гората. Поемам дълбоко дъх. Усещам стъпките ти зад мен и топлата ти прегръдка. Контрастът между студения въздух и температурата на тялото ти е пленяващ. Напомня на чай с много и различни съставки, допълващи се по магичен начин. Не се обръщам, а оставям сетивата ми да рисуват усещания. Ухание на бор, на дърво..и на теб. Усмихвам се. 

Обичам да ухая на теб.  

Евелина Тодорова

Корабът

Корабът отплава.

С него си тръгват безброй хубави мигове, а аз нямам глас да го помоля да спре, да се върне. Не смея да отместя погледа си, защото искам достойно да изпратя една важна част от себе си и от живота си, да я съхраня, докато не се изгуби и на хоризонта не остане само залезът. Слънцето сега ми прилича на кълбо разтопена лава, готово да погълне моя кораб. Не мога да се помръдна, знаейки че като си тръгна оттук, ще трябва да се срещна лице в лице с чудовища, за които мислех, че ще победя с усмивка, с подадена за дружба ръка. Но ще ми трябва здрава ризница, сабя и най-силния кон на света, за да успея да подлъжа сърцето си да тръгне напред, без да скърби по изгубеното, към една битка, способна да унищожи света ми. Ризницата не мога да съшия от мидени черупки, нито да изкова сабята от сплетени водорасли. Нито една от чайките, ровещи за остатъци от храна в пясъка наоколо, ще бъде храбрия ми кон. Ето защо преди да тръгна, искам да се насладя на шума на морето, на мекия и топъл вятър, на песъчинките, които се разместват вече под нозете ми. Усмивката ми се свива с всяка измината от кораба миля. С ръце в джобовете не мога и не искам да го догоня.

Започвам да чувам съскането на чудовищата, да усещам по гърба си мътните им погледи, втренчени в мен и да усещам студа, който довяват с дъха си. Само още минута искам да остана тук. Да събера мислите си и да начертая стратегия за битка. Или за примирие. Или за приемане.

Корабът отдавна се изгуби, но аз не отмествам поглед, защото когато тръгна, няма да поглеждам назад. Това е минало. Слънцето ще го претопи, морето ще го отмие, а вятърът вероятно никога не ще довее и частица от него при мен.

 

Евелина Тодорова

Повтарящо се прохождане

След вражески удар в гръб
цялата кървя.
Капсулирана минута.
Нямам сили в крайниците си,
за да вървя,
долита дума,
но остава нечута.

Езикът на живота става отново непознат.
И се уча да се радвам,
да разбирам
подаръците на свят,
отново отчасти осъзнат.

Във вакуум от родилни житейски послания,
се уча отново да ходя.
Редом с не дотам чисти по детски желания
и с въпроса дали да простя?

Евелина Тодорова

Над тъмните върхове на Планината

Над тъмните върхове на Планината
бронирани облаци
с дъждовни очи
бдят над ковачницата в кратера на вулкана.
Циклопи, феи и джудждета
коват сърцето ми от лава.
В небето разлива се виолетов цвят.
Дионис,
сам в покоите си,
мълчаливо отпива...
Отзвук от желязо.
Орфее,
защо мълчиш?

Евелина Тодорова

Вятърът в очите ти

Усещам вятъра в очите ти.

Неволно се загръщам.

Отронен лист пада във дланта ми-

почувствах се безцветна във представите ти, затова си тръгвам.

Усещам лудо слънцето в гърдите си,

а с тебе пак не мога да се сгрея.

Как искам в полет от думи

душата си пред тебе да излея,

но копнежът ми затихва

в поредната безизразна и облечена в сила прегръдка.

Гласът ми притихва

и с една дълбока глътка

въздух oбострям всичките си сетива.

А ти си воден, или сякаш си от вятър-

толкова непостоянен…и се опитвам да те разбера…

после ставаш стъклен..

Замечтана, търся пъстрота в очите ти,

но търсенето ми е оставено само.

Не ме докосвай!

Сега милувките ти бодат като сено.

Отронен цвят пада във дланта ти-

пеперудена усещам се сега.

За миг забравен, погледа ти

изстива в сърцето ми…и не чувствам тъга.

Разтварям ръцете ти

и всичко, виждам, за теб е почти както преди.

Огледалото в душата ми обаче

отразява нови образи-

цветни, но вече сами.

Евелина Тодорова

Китарено

Няколко топли ноти се вплетоха ритмично в косата ми, залюляха се и заиграха в пируети около къдриците. После бързо се спуснаха  към гърдите ми и затанцуваха близо до сърцето ми. Навън е ноемврийска вечер. В залата сме само четирима и всеки е унесен в своя музикален блян. Звуците от гласа ти скачат закачливо върху устните ми и с цялата мекота на джазовия ритъм ме усмихват и целуват. Други няколко ноти, родени изпод пръстите ти, се насочиха никак не свенливо към мен. Макар и да ми е леко студено, очите ми танцуват в ритъма на твоята китара, в който някак си съм много аз. И трябва да сдържам ръцете си, за да не те докосна. 

Забранено е. 

Затова ще те докосвам с мисли. 

Емоциите, мислите и думите са нашите невидими ръце, с които можем да се докосваме от разстояние. И ще се опитвам да прикрия вълнението си. Фантазията съществува затова- да отскачаме в приятните, понякога забранени неща, които ни пробуждат за миг от зимния сън.

Зимата невинаги настъпва през ноември. Понякога идва в два часа на обяд, по време на работа, друг път чака вкъщи, настанила се удобно на дивана или в леглото, където любимият спи. Зимата нахлува студена в очите ни. Нарочно поглеждаме цветна картина и пролетта отново избуява в хиляди цветове.

А когато те слушам как свириш, танцуват два сезона в мен. Пролет, защото се раждат мисли, емоции и пейзажи, сгряващи пространството вътре и вън. И лято, защото то е дръзко слънчево. Като моето желание.

 

Евелина Тодорова