Желанието

Обожавам тези вечери, в които словото отново заема първенството като изящен инструмент за рисуване на картини, преживявания, докосване...

Понякога думите докосват душата ти, друг път усещаш приятни тръпки в тялото, понякога карат дланите ти да изстиват, а друг път да отпуснеш глава назад, да вдишаш, да затвориш очи и да пътуваш. Сам или с другиго, във вътрешното си пространство или в нечии очи. Изборът е твой.

Темата днес е Негово Величество Желанието.

Кратко мълчание...

Наместване на тялото. Кръстосани погледи. Усмивки. Няколко упражнения за ръце, с които да освободим сковаността на телата си след работния ден. Потриваме длани, за да ги стоплим.

Размърдваме се, за да изтърсим всичките страхове и прегради, които поставяме и срещаме в ежедневните дейности.

Минута за нас.  

Свенливи усмивки. Сериозни лица. Тъжен поглед, концентриран физически в една точка и милиони неврони отвътре в трескаво предаване на електрически импулси- спомени, съмнения, въпроси. Една малка стая, а толкова живот в нея. Толкова различни истории, минали и предстоящи, сенки на решения, гласове на желания.

Желание в толкова много форми- за развитие, за любов, за сън, за край, за танц, за тяло, за къща, за поглед, професионално, телесно, духовно, за човек, за конкретен човек, за свързване, за отдалечаване, за свързване...

Минута.

Форма.

Куплет.

Разкъсване на формата.

Съдържанието.

Отварям стреснато очи и погледът ми търси твоя. Попада директно в галактиката на кафявите ти ириси, а черното на зеницата ти ме поглъща в пространство, което с бясна сила всмуква всичките предмети наоколо и оставаме аз и ти. Аз и моите решения. Ти и твоите решения. Аз и моите желания. Ти и твоите желания. 

Хиляди объркващи пулсации на този герой- желанието - появявания на странни места, за кратко или за дълго, за различни неща...не можеш да уловиш всичките му превъплъщения.

Къде и как, с каква сила, в каква посока, за колко време...а фантазията това и чака. Грабва няколко нюанса и рисува ли рисува. 

Докато разказваш, докато рисуваш с думи, докато гласът ти се разлива в емоция, аз желая. 

Желая енергията на Желанието да е винаги с мен. 

И докато споделяме всеки някакви лични желания от неговия си свят чрез думи- носители на силна енергия, докато те, думите, танцуват в стихове или просто в някакво слово, всеки за кратко усеща колко е важно да имаме хора около себе си, в общуването с които се завихря желанието,  зарядът за действие и живот.

След около тридесет минути, прекарани в твоето пространство, успявам да се върна обратно в стаята. Разказът ти досега ме въртеше като в центрофуга, така ме развълнува. 

Думите ти, накацали, танцуващи по тялото ми, галещи се, говорещи ми, се плъзват към пода и се връщат при теб. 

Прекрасно обличаш в думи чувствата си. Прекрасно е, че намираш думи за тях. 

Щом срещата приключи, от стаята излязохме като танцуващи в най-красивия стих- искреното вълнение от подареното споделяне на емоция. Забравили за всякаква лирическа форма. 

И с желание във всяка крачка.

Как думите играят с нас.

Как накрая ние бяхме думите за тях!

Евелина Тодорова

Къща като кино и едно дете

Мисля си как минаха вече две години, откакто връщането ми на село не е същото ведро, изпълнено с очакване преживяване, а точно обратното. Мъчно ми е. Опитвам се да приема безусловно мъдростта на природата и да бъда дори щастлива от факта, че бабите ми доживяха сериозна възраст, радваха се и на внучки, гледаха градини, съпреживяваха сериали, но ми е много мъчно. Там сега живеят само къщите, прожектиращи весели спомени, аромат на баница, топлина на запалена печка и разговори до късно. Как като деца сутрин след сън изчаквахме къщата да попие от топлината на пукащия огън, за да се раздвижим с онази енергия, готова да покори някое дърво, да си играе с кучето и да участва доколкото може пълноценно в правенето на лютеница и компот. Онези нощни раговори в двора, когато свежестта на балканския въздух и родовата топлина влизат като балсам в тялото, а очите често не могат да се наситят на изпълненото със звезди небе. Помня и как ме завиваха в юргана като "в кошарка" докато стане закуската. А после цял ден навън. Игра.
Помня и сериозните ни разговори с бабите като възрастни хора. Някъде там, на някоя поляна с изглед към Искъра, обсъждахме вече сериозни теми. Някой и друг прехвърчащ орел, следящ доста по-добре от нас животинките наоколо. И аз виждах бабите си по различен начин. Много мъдрост имаше в тях и исках да попивам от нея.

Един ден както се бяхме излегнали на тревата, между боровите дървета с нежната си и пълна с уплаха главица, се показа сърна, а после избяга. Удивителна среща.
Мога много да разкажа. Все прекрасни спомени.
Бабите ми бяха от хората, които обичаха да градят, да създават, да се грижат. А не да се занимават с клюки или да се чудят как да напакостят на някой, което сред възрастните на село може да бъде учудващо често и завладяващо ги явление. Подрязани чорапи, които си проснал на простора, хвърлени китки със странни конци, отровено куче. Аз съм свидетел. Счупиха гръбнака на едното ни куче с прът, а друго отровиха. Защо? Нямам отговор. Ей така. Агата Кристи и нейните герои в действие.
Особено любопитно ми беше, когато някои от съседките на по седемдесет години и отгоре ревнуват мъжете си (разбирайте дядовци също на преклонна възраст).

За съжаление все още не мога да превърна топлите спомени в преобладаващо усещане вместо мълчанието и ужасната вледененост и самотата на едната къща, плахото присъствие на доведения ми дядо и неговото очакване. Тихо очакване. Всички знаем на какво.
Още по-труден за изместване от мозъка е ковчегът, покрит с бели чаршафи и под тях дрехи, с които умрелите да се облекат за оня свят.
Мълчанието и склопените очи на някой, когото до онзи ден си прегръщал.
Попът, който ти казва да повдигнеш малко главата на мъртвия, щото се е килнала и да я оправиш.
Онази вледененост, която няма физически аналог.
Баба ти, която излиза от къщата, за последно, носена в нещо, което ще го захлупят (винаги ми се е струвало ужасно задушаващо) и ще го спуснат под земята с въжета.
И Господи помилуй.
Айде да нахраним съседите, дошли да почетат отишлия си.
А да, как да не спомена и "загрижеността" на съседите, които суетящи се до ковчега, ровят из разни дрехи, подреждат и наблюдават да не би баба ти да мръдне. Ама не защото е оживяла, а цитирам "за да не се пръсне, както еди кой си, когато умря започна да се подува и беше ужас- цялата стая в черва и една смрад".
Как да не си благодарен на съседите си за подобен тип реплики, които ще те преследват като гладно куче още дълго време. А ти ще се опитваш да го залъжеш нещо.
Трябва да призная, че често ми е мъчно.
Още повече, че селото ми е наистина приказно красиво и си има всичко- широколистни и иглолистни гори, върхове и поляни, езера, реки, вирове с къпещи се деца, Вазовата екопътека, ранчо...и спомени. Хубави спомени. Аромат на билки...
Аз обичам да общувам. Смятам, че така душата се радва. Обичам думите, обичам да се смея, обичам да пиша, обичам често да обличам в изказ чувствата. Те са подарък към някого. Хората с отстранена амигдала или някои шизофреници не изпитват чувства. Никакви! Можете ли дори да си го представите? Свят без порив. 

Затова обичам да общувам. На дози, които усещам, че са добри или удачни. Зависи от случая. Уча се да бъде както ми е добре, както е здравословно за мен, или поне се опитвам. Обичам да се свързвам. Обичам да докосвам, да усещам и да правя любов. Обичам да се сързвам с хора, които могат да ми дадат нещо ценно. Мрачно или хубаво, но ценно.
От два дни ми се мълчи.
Думите ми се струва, че трябва да подбирам фино и внимателно, с изключителна прецизност. Те падат тежко. Предпочитат да кротуват някъде в устната кухина. Или в сърцето.
Срещнах един човек, който ми дари свое преживяване. Дари ми споделяне. Добър човек, загрижен за децата и техния свят. Човек, който трябваше да вземе решението да остави на грижите на свой колега три деца, за чийто вътрешен свят се беше грижил няколко години.
Да усети и преживее мълчанието и чувствата им, докато излиза от стаята и от живота им.
И да отговори на въпроса на едно дете, което някакси не може да се свърже. Да си жив и да не можеш да се свържеш..
Да избираш нещо да умре е понякога далеч по-трудно от внезапната, непредвидена, необмислена смърт, където решението е на друг.

Опитах се да свържа в думи нещото, което ме кара да имам чувството, че мога само да мълча.

Евелина Тодорова

Нощните калинки

Тази вечер
те обичам
с нощните си сетива,
които долавят
тежкото ти тяло
върху стола,
с поглед, търсещ отговор
в звездите
и заслушан в две
блуждаещи калинки,
влезли в стаята,
примамени от топлината.
Вървете си..
Скоро тук ще стане по-студено
и от вън.

Евелина Тодорова

Сиво

Огледалото пред него се счупи. И денят се счупи. Счупи се и нещо у него. Счупи се и небето.
Когато заваля дъждът от чупливи капки, той се затича по улицата пред блока, за да събере повече от тях, да ги занесе вкъщи, където една по една щеше да опита да закачи във въздуха и да зачака да паднат последователно, виждайки и разбирайки посланието на всяка от тях, без да го порежат, без да се забият в него. Но тичайки по улицата с плетена кошница, преметната през лакътя, виждаше как постепенно дърветата, асфалта, всичко се  оцветява в сиво. Това ужасно всепоглъщащо, безлично сиво, което попиваше в кожата на хората и потичаше в телата им заедно с кръвта им.
Той гонеше капките, а те се кикотеха, разбягваха се в различни посоки, за да го заблудят, да се изгуби, да не улови нито една и да се върне вкъщи, оцветен от сивата закачка.
Напоследък хората са счупени, прогизнали са от безразличие.
Той прекрачи прага на дома си, забравил да изтрие обувките си на пътечката пред вратата и обувките накаляха паркета. Но го изцапаха с калта на онова сиво чувство, лепнало се за него и довлачило се до неговата обител като просяк, молещ за спасение. Сивото го издебна и докато той сменяше дрехите си, се скри в апартамента.
Започна да го търси навсякъде. Дори в чекмеджетата, зад календара, в дрешника, зад пердетата, в хладилника, в печката, под дивана, навсякъде..но не го откри и уморен от деня, отиде да поспи. А когато се събуди, всичко беше различно.
Телефонът позвъня.
В съня си, той се стресна и усети как сърцето му бързо ускорява ритъма си. Сънен, вдигна слушалката. Вместо глас, от нея потече сиво. Изцапа дрехите му. Хвърли телефона на пода и изтича до банята. Целите му ръце бяха сиви. Явно гостът му бе решил да въведе свои правила в собствения му дом. Той пусна чешмата, за да се измие, а оттам вместо вода, изтече писък. Писъкът на страха му, който скрит в корема му, грабеше от силите му, чупеше усмивките му, играеше с една сива малка топка. Странна играчка. После от умора отново заспа.
Когато се събуди на другата сутрин, той не си спомняше как беше приключил предния ден. Помнеше единствено чувството на вцепенение.
Навън гърмеше.
Почувства глад и отиде до хладилника. Някой бе изял всичко, дори и металните съдове. Силна болка преряза стомаха му. Почувства се лош. Искаше да открие онова сиво чудовище, да извие врата му, да го уплаши така, както то го бе уплашило. В яростта си той извика, но от устата му вместо звук, излезе голям сив балон. Нямаше сили да отиде до магазина и да напазарува. А и пътят от апартамента му до входната врата на блока, му се стори най-самотният, най-плашещият, най-сивият и студен път, по който можеше да срещне онзи сив господин.
Включи компютъра, за компания, за да влезе в един цветен свят, да послуша музика, да погледа красиви хора и животи като от приказките. Сполучливи животи.
Но вместо обичайната начална страница, пред него се появи само един сив екран, от който потече сиво.
И така ден след ден, той откриваше следите на скрилия се сив съквартирант из целия дом. Те изникваха от нови места до един миг, когато всичко спря и се обагри в статично сиво. Всичко засъхна. И той нямаше как да избяга. Целият счупен живот навън беше засъхнал, беше се хербаризирал. Целият му свят вътре също бе прихванал от тази страшна сива зараза.
Той седеше по средата на стаята си, без да може да се раздвижи. Ако пристъпеше, щеше да потъне в скрити блата от сивото нещо, а ако понечеше да вдиша дълбоко, щеше да се задуши със сивота. Ако живееше, щеше да стане сив. И сега само стоеше, застинал от страх, с едва доловим трепет на крайниците. Не знаеше какво да прави. Не знаеше докога щеше да издържи. Но не искаше да става сив.
И чувстваше, че скоро щеше да се счупи.

Евелина Тодорова

За "Употребените"

Дантели и тежък аромат на парфюм. Кадифе. Джаз. Той е в изискан костюм, а на масата- трюфели. За десерт- парфе и чаша късо кафе. Тераса и смайваща гледка. Запалени свещи. Изящна покривка със сложна плетка.
Куп мъртви вещи.
Малко по-късно на дивана лежат разтекли се чувства. Тялото й, слято с неговото, спира дъха си, за да не чувства. Очите се взират в нощната гледка през прозореца. Космополитен град, а всъщност клетка.
Безброй светлини. Електричество! Колко много светещи очи с изкуствен блясък, електрически жици- изкуствени кръвоносни съдове. Всичко тази вечер е като в куклен свят. В пепелника запалена цигара догаря сама. Устни, всмукващи изгорял, състарен, изхабен, сбръчкан тютюн.
Едно почти като в нирвана забавление. Статично. Котка, лежаща на пухено килимче.

Душата й повръща в тоалетната. Тялото й, подхвърляно в различни пози, е купената картина, която ще радва окото на собственика си известно време. Всъщност, докато цигарата изгори.
После чувствата- вмирисани и хриптящи, ще допълзят до леглото, ще се настанят в дланите, в очите, между краката й, в корема й, ще бъдат всмукани от сърцето й и тя отново ще иска да плаче. Той ще напише с червило по челото й "УПОТРЕБЕНА". И ще подхвърли някаква сума.
Докато тя прави тоалета си в банята ще се вихри с бяс другото й аз. Струята вода ще е поток от мисли, от разкрита болка, от желание за истинска любов.
Вземайки сапуна, ще се опита да отмие хиляди изправили се на война срещу нея бактерии- емоциите- гладни да докопат душата й, която не може да спре да изхвърля в канала водовъртеж от болни мисли, лъжи и отпадъци от емоционално съществуване, изцапани, заразени с тъга сълзи.
Втори тур. Платен е.
На леглото ръцете й прегръщат чуждото тяло, останало в нея, за още миг удоволствие. Парите са на шкафа. Тя си мисли: "Още един употребен-той".
Цинизмът се ражда от болка.
В сластна целувка тя се опитва да вдиша от неговия живот. Но тъмният образ на тяло без лице над нея секва играта на добре изиграно удоволствие и я кара отново да потърси душата си.
А после всичко изчезва.
Звукът на токчетата постепенно заглъхва по коридора.
Мирише на мухъл.
Къде и коя е чистачката?

Евелина Тодорова

Подавам ти ръка

Подай ми ръката си.
Самотата в нея непосилно натежа.
Страх те е да не прокърви?
Знам, доскоро моята кървя.

С тежка сълза
по лицето ти се плъзват натежали чувства.
Болката не бърза,
а с всеки изминат сантиметър от лицето ти избутва

залепена плътно маска.
И лицето ти, сега оголено, кърви.
Прикриваш самотата във очите си,
но оголената рана най-боли.

От друг кървял не се срамувай,
болката си с мене сподели.
Истината във кръвта обичам,
не се страхувай, поплачи.

Знам какво е да си обезобразен от чувства.
Мисълта, душата, самотата да тежи.
И "приятел" някой здравото ти рамо да потупва,
а от кръвта ти да бяга, да крещи.

Аз съм тук и ще те гледам.
Сега си себе си, затова си помълчи.
Не е нужно да се извиняваш, аз усещам!
А когато спре кръвта, сам истината своя облечи.

Евелина Тодорова

На чаша чай с природата

До камината с чашата, пълна със чай,

чувах как падаха по покрива дъждовните капки.

През тази хладна нощ на месец май

преглеждах в топъл пуловер всички тетрадки,

 

които събирах от малка.

С мисли, със стихотворения- чужди и мои,

с мастилени петна от писалка,

с нарисувани тъмни и светли герои,

 

чиито скришен живот в бюрото

напомняше за себе си с аромат на дърво.

Скоро щеше да дойде утрото

и да се върна в града, където изкуственото режеше като стъкло.

 

В планината, в къщата от дърво,

пръстите ми бяха топли.

В чайника клокочеше ароматно вариво

и тялото ми, защото дишах боров дъх, цялото се стопли.

 

Чаша, пълна с чай, галеше сетивата ми.

Боса седнах до камината.

Разкажете ми, топли искри,

за полета на птицата двукрилата,

 

за утринната роса, за отмората,

разкрийте ми тайната на живота навън

и как се лекуват самотата и умората...

Примамете ме в сън,

 

в който под падащите през покрива дъждовни капки

ще разговарям с нея, природата,

как на спокойни глътки

да научавам все повече за хората.

 

Евелина Тодорова

 

Минута

В тъмното,

когато стрелките 

нетърпеливо прескочиха

с цял час напред,

ние,

сгушени един в друг,

с прегърнати погледи

и ръце,

изследвахме

усещането

минутата да бъде безкрай.

Евелина Тодорова

Клоун

Гледам те.
Задаваш ми въпроса дали ми приличаш на клоун. Питаш ме какво се случи. Търсиш отговори, погледът ти жадува думите ми. Свеждам очи. Трудно ми е да говоря мъдро като хладнокръвен страничен наблюдател, който проследява и оценява действията и чувствата ти. Не мога да съдя, нито искам да те обсипя с мнения, със съвети, които звучат добре, а са толкова трудно приложими. Научих, че не бива да кетегоризирам и определям, нито да рамкирам болката, страховете и живота на другите. Всеки е толкова различен.
Казваш ми, че целият ти живот е цирк. Малко акробатика, дресура, опасни скокове, красиви и гъвкави движения, смях, нарисувани сълзи.
Помня, преди няколко години ти се спъна в опънатото въже. Падна и травмата, която получи тогава, още не е излекувана. Оттогава забавляваш хората, но винаги с малко тъга. А сълзите ти са съвсем истински. Странно е, защото тогава, когато падна, хората по трибуните за миг изчезнаха за теб, видях го, а после никога вече не бяха същите. Ти продължи да бъдеш клоун и се научи да не слагаш грима си по един и същ начин. Затова всеки ден на представленията си интересен на зрителите. Когато по време на представление болката от травмата ти стане непоносима, заставаш в центъра на шатрата без да помръдваш, без да виждаш, без да чуваш. Светлините на прожекторите те заслепяват. Забравяш репликите си и те е срам. Толкова те е срам. И болката е толкова силна, че убива всяка твоя мисъл, всяко друго усещане. След време се опомняш и продължаваш със смешките. Но детският смях, кънтящ в ушите ти, те пронизва. Този смях те кара да умираш всеки път, да търсиш начин да се родиш отново там, на сцената. А когато си отиде и последният зрител, тогава бързаш да легнеш и да заспиш. С надеждата, че в съня си няма да усещаш болката, че ще възприемаш смеха на другите по различен начин, като истински радостно чувство от добре получил се скеч. От доброто пресъздаване на ролята, в която си влязъл. Някъде там, когато се спъна, у теб нахлу съмнението. Чудя се защо това спъване толкова силно промени възприятията ти. Ако в онзи момент, в който се изправяше, беше решил да изиграеш себе си, какъв щеше да бъдеш? Ако беше изиграл болката си, дали след това нямаше да се чувстваш по-уверен и смел? По-малко изгубен сред шушукането на зрителите?
Този въпрос си задавам и до днес, когато гледам твое представление. И долавям, че в момента, в който стъпиш на арената, разпериш широко ръце и се усмихнеш, за да поздравиш гостите, в момента, в който избухнат аплодисментите и сред заслепяващата светлина на доскоро ледените прожектори и звука на парадните барабани успееш да видиш вперените в теб очи, страхът дали и този път болката ще се появи насича смеха ти.
Тогава ми е тъжно.
И единственото нещо, което бих ти казала е:

-Приятелю, моля те, стой близо до себе си!

Евелина Тодорова

Тихо

Тихо!
Сега спя.
А сънят ми е крехък
като парченце стъкло.
Един лек полъх
и като весло,
залюляно от буря,
ще се прекатуря
отново в трафика на живота.

Тихо!
Моят сън е късче спокойствие,
откраднато в нощния поход.
Ако в лабиринта от чувства брод с изход
успея
да намеря,
ще посея с тишината в очите си.

Тихо!
По средата на разцепената минута
си заслужава да помълча.
А после,
когато я съединя,
отново ще викам от болка.

Тихо!
С тих тремор
ръцете ми отмарят от тежкия товар.
Преди да заспят,
трябваше да понесат
душата ми,
излята в шепа окльощавели сълзи.

Дори сърцето ми спи.
И обича щастливо.
Защото е със затворени очи.

Евелина Тодорова

Мида

Морето е там!
В тъмното пълзи безшумно към брега.
Една мида,
потънала в срам,
чака морето да дойде.
Поглежда скришом през черупката,
а морските й сини очи
търсят вълните в тъмното.
Мидата се ослушва притихнала.
Чака морето да дойде.
Но то е все там.
То никога не прибира отново
пожелалите да усетят сушата.
Една мида,
потънала в срам,
чака морето да дойде...


Евелина Тодорова

Работилница за стихове

Сърцето ми
изкашля поредния прогнил стих,
който се сгромоляса върху листа и се вкопчи
в него като семе в пръст, което има един единствен шанс
да покълне.
Буквите се боричкаха в трескава схватка,
целяща достигането до бленуваната хармонична
стихова подредба,
но някои букви, нетърпеливи да почувстват щастието,
се озлобиха и убиха други.
Трети се разляха на пода
и се загубиха.
Пронизващият кикот на препинателните знаци,
подредени като войски в стройна редица,
се разля в минутата и в сърцето ми,
което задавено в капещите прогнили остатъци от вяра,
продължи да работи в
малката си полусрутена
работилница за стихове.

Евелина Тодорова

Кукувицата в старинния часовник

Махало на старинен часовник
разнася мирис на прогнили от влагата спомени.
Следи от влачеща се полупрозрачна вяра
спъват погледа ти и се губиш в измислени минути,
дращещи обезвереното ти тяло
в пореден опит да събудят живот.
Нямата дървена кукувица отдавна спи.
Не смее да се пробуди и душата ти,
скрита в стената зад картината на един
изживян от фантазията живот.

Евелина Тодорова

Утро в планината

Утро в планината. Толкова ми е любимо. Боров аромат и суров хлад рано сутрин, които събуждат тялото ми и го карат да диша. Отварям прозореца на стаята, подпирам се и погледът ми се губи сред тъмнозеленото на гората. Поемам дълбоко дъх. Усещам стъпките ти зад мен и топлата ти прегръдка. Контрастът между студения въздух и температурата на тялото ти е пленяващ. Напомня на чай с много и различни съставки, допълващи се по магичен начин. Не се обръщам, а оставям сетивата ми да рисуват усещания. Ухание на бор, на дърво..и на теб. Усмихвам се. 

Обичам да ухая на теб.  

Евелина Тодорова

Корабът

Корабът отплава.

С него си тръгват безброй хубави мигове, а аз нямам глас да го помоля да спре, да се върне. Не смея да отместя погледа си, защото искам достойно да изпратя една важна част от себе си и от живота си, да я съхраня, докато не се изгуби и на хоризонта не остане само залезът. Слънцето сега ми прилича на кълбо разтопена лава, готово да погълне моя кораб. Не мога да се помръдна, знаейки че като си тръгна оттук, ще трябва да се срещна лице в лице с чудовища, за които мислех, че ще победя с усмивка, с подадена за дружба ръка. Но ще ми трябва здрава ризница, сабя и най-силния кон на света, за да успея да подлъжа сърцето си да тръгне напред, без да скърби по изгубеното, към една битка, способна да унищожи света ми. Ризницата не мога да съшия от мидени черупки, нито да изкова сабята от сплетени водорасли. Нито една от чайките, ровещи за остатъци от храна в пясъка наоколо, ще бъде храбрия ми кон. Ето защо преди да тръгна, искам да се насладя на шума на морето, на мекия и топъл вятър, на песъчинките, които се разместват вече под нозете ми. Усмивката ми се свива с всяка измината от кораба миля. С ръце в джобовете не мога и не искам да го догоня.

Започвам да чувам съскането на чудовищата, да усещам по гърба си мътните им погледи, втренчени в мен и да усещам студа, който довяват с дъха си. Само още минута искам да остана тук. Да събера мислите си и да начертая стратегия за битка. Или за примирие. Или за приемане.

Корабът отдавна се изгуби, но аз не отмествам поглед, защото когато тръгна, няма да поглеждам назад. Това е минало. Слънцето ще го претопи, морето ще го отмие, а вятърът вероятно никога не ще довее и частица от него при мен.

 

Евелина Тодорова

Повтарящо се прохождане

След вражески удар в гръб
цялата кървя.
Капсулирана минута.
Нямам сили в крайниците си,
за да вървя,
долита дума,
но остава нечута.

Езикът на живота става отново непознат.
И се уча да се радвам,
да разбирам
подаръците на свят,
отново отчасти осъзнат.

Във вакуум от родилни житейски послания,
се уча отново да ходя.
Редом с не дотам чисти по детски желания
и с въпроса дали да простя?

Евелина Тодорова

Над тъмните върхове на Планината

Над тъмните върхове на Планината
бронирани облаци
с дъждовни очи
бдят над ковачницата в кратера на вулкана.
Циклопи, феи и джудждета
коват сърцето ми от лава.
В небето разлива се виолетов цвят.
Дионис,
сам в покоите си,
мълчаливо отпива...
Отзвук от желязо.
Орфее,
защо мълчиш?

Евелина Тодорова

Вятърът в очите ти

Усещам вятъра в очите ти.

Неволно се загръщам.

Отронен лист пада във дланта ми-

почувствах се безцветна във представите ти, затова си тръгвам.

Усещам лудо слънцето в гърдите си,

а с тебе пак не мога да се сгрея.

Как искам в полет от думи

душата си пред тебе да излея,

но копнежът ми затихва

в поредната безизразна и облечена в сила прегръдка.

Гласът ми притихва

и с една дълбока глътка

въздух oбострям всичките си сетива.

А ти си воден, или сякаш си от вятър-

толкова непостоянен…и се опитвам да те разбера…

после ставаш стъклен..

Замечтана, търся пъстрота в очите ти,

но търсенето ми е оставено само.

Не ме докосвай!

Сега милувките ти бодат като сено.

Отронен цвят пада във дланта ти-

пеперудена усещам се сега.

За миг забравен, погледа ти

изстива в сърцето ми…и не чувствам тъга.

Разтварям ръцете ти

и всичко, виждам, за теб е почти както преди.

Огледалото в душата ми обаче

отразява нови образи-

цветни, но вече сами.

Евелина Тодорова

Китарено

Няколко топли ноти се вплетоха ритмично в косата ми, залюляха се и заиграха в пируети около къдриците. После бързо се спуснаха  към гърдите ми и затанцуваха близо до сърцето ми. Навън е ноемврийска вечер. В залата сме само четирима и всеки е унесен в своя музикален блян. Звуците от гласа ти скачат закачливо върху устните ми и с цялата мекота на джазовия ритъм ме усмихват и целуват. Други няколко ноти, родени изпод пръстите ти, се насочиха никак не свенливо към мен. Макар и да ми е леко студено, очите ми танцуват в ритъма на твоята китара, в който някак си съм много аз. И трябва да сдържам ръцете си, за да не те докосна. 

Забранено е. 

Затова ще те докосвам с мисли. 

Емоциите, мислите и думите са нашите невидими ръце, с които можем да се докосваме от разстояние. И ще се опитвам да прикрия вълнението си. Фантазията съществува затова- да отскачаме в приятните, понякога забранени неща, които ни пробуждат за миг от зимния сън.

Зимата невинаги настъпва през ноември. Понякога идва в два часа на обяд, по време на работа, друг път чака вкъщи, настанила се удобно на дивана или в леглото, където любимият спи. Зимата нахлува студена в очите ни. Нарочно поглеждаме цветна картина и пролетта отново избуява в хиляди цветове.

А когато те слушам как свириш, танцуват два сезона в мен. Пролет, защото се раждат мисли, емоции и пейзажи, сгряващи пространството вътре и вън. И лято, защото то е дръзко слънчево. Като моето желание.

 

Евелина Тодорова