Червените пантофки от картината

Направихме си среща в една малка и много китна сладкарничка в центъра на града. Тя е в ретро- австрийския стил и там правят най- вкусните целувкови торти, поднесени под звуците на лека приятна музика. Пръстите докосват фин порцелан - този на чашата с горещ чай, а езикът опитва вкусните  и изящно украсени сладкиши сякаш изследва усещанията от новопридобито сетиво.
Ти седиш пред мен по диагонал. Унило. В очите ти рядко съм виждала толкова тъга и умора. Колебанията у теб набраздяват с още няколко едва доловими бръчици кожата на лицето ти. Смарагдовите ти очи са по-тъмни от обичайното, а сълзите, които се спускат бавно и капят по масата, без да бъдат попити от хартията на някоя салфетка, променят нюанса на погледа ти към мътното на червения яспис.
Говорим дълго. Рутината, тази невидима, но нагла и самоуверена госпожа, която с многото си килограми, натрупани през годините обилно хапване, тежко се дотътря и сяда неканена на масата и се опитва да привлече вниманието към себе си, да стане основна тема на вечерта. Киха, кашля, събаря залците от малките вилички, чиито върхове са покрити с разноцветен фондан, разказва една след друга истории, в които тя е била главен герой. 
Устните ти са леко изсъхнали от думите, които са заседнали в гърлото ти вече месеци и сега излизат плахо, разпръсквайки се като войници по масата, за да защитят сълзите, да ги откарат в лабораторията на сърцето, където ще бъде изследвано съдържанието им и ще бъдат настанени в клиника "Желание", в която най-добрите доктори ще се погрижат да открият подходящото лекарство за унищожаване на размножаващите се опасни бактерии.
Човек не може да издържи дълго да пребивава в която и да е крайност, независимо дали е с положителен или отрицателен знак- нито в силното вдъхновение и радост от всичко, нито в безсмислието. И двете изтощават. И именно в пространството между тях, в това уж приятно балансирано състояние, обича да играе онази госпожа, за която споменах по-горе. Затова понякога трябва да успокоим детето в нас, което твърде често изпитва носталгия и иска да се върне в света на контрасти, защото той е сравнително безопасен само в неговата фантазия.
Но когато ние с теб разговаряме, тя е...тя е нещо, което не може да навлезе в нашата атмосфера. Тя е малко духче, което снове около нас и нищо повече. Отваря си устата, ръкомаха, чертае някакви форми във въздуха, обаче нито чуваме, нито разбираме какво иска да каже.
Парата, отделяна от чая, е напоена с аромат на бергамот и портокал и танцува между погледите ни. Също като девойката с червените пантофки от картината зад мен. Погледът ти все бяга натам. Между изреченията ти спомена как искаш отново да може да те развълнува нещо толкова малко като нарисувани кокетни пантофки. Аз те слушам и не съм разтревожена, защото ако не те вълнуваше, изобщо нямаше да ги забележиш.
А и вселените в теб не могат да се свият и изчезнат за един човешки живот време.

Евелина Тодорова

Преоблеченият писател

Устните ми са изсъхнали и напукани и оставят малки парченца отлепена кожа по фаса.
Загасена лампа.
Различни части от стените на стаята се осветяват от огнените пламъци в камината, в която няколко дървета изсъхват и постепенно изчезват, също като моята цигара. Дървета-цигари, празна кутия-пълна камина. Аз не пуша по принцип.
И тази картина не е на тъга, нито на самота.
Звуците на падащите върху камъка букови отломки са в синхрон с изгорения тютюн, чиято пепел се търкулва в пепелника. Загасени фасове смесват парчетата кожа от устните ми с остатъците от изгорялото тяло на цигарата и пепелникът се превръща в своеобразна урна на една умряла част от мен, която обаче няма да бъде погребана, а ще бъде изхвърлена в коша за боклук.
Не, това не е тъжна история.
Останалото от мен, което е живо, е много повече.
И не, това не е история за раздяла. Пръстите ми търкалят по дървената маса, извадени и разпилени от хартиените кутии цигари.
Пердетата са спуснати и безшумно вдишват с тюлените си алвеоли, пропускат през порите си катрани и никотин.
Затварям очи и се пренасям в камерната зала, където слушах "Лунният Пиеро". Творба- символ на  музикалния експресионизъм и на бунта срещу остарялото романтично.  Дързък и рязък изказ. Нехармоничен. Обичам го.
Взимам запалката и една по една паля всичките разпръснати пред мен цигари. Всмуквам по малко от всяка и ги гася в дървената маса, която претърпява инициация, а раните й, които все още пушат и миришат на изгоряло, постепенно ще изстинат. Ритуал без племето като необходимо условие. Пъпките на тази едра шарка ще престанат да сърбят, макар и оставили белези.
Това не е хронична болест.
Никотиновата зависимост не е до живот. Особено ако си пушил само една нощ.
Не, това съвсем не е история за гняв и мъка.
Един художник пожела да бъда модел за неговата картина, която като идея беше узряла отдавна във фантазията му, с ясно избистрена обстановка, декори и статично напрежение  на действието.
Аз бях просто моделът.
Но той не знаеше, че и аз обичам да творя.
И докато ме рисуваше и скулптурираше тялото ми в пространството, насочваше какъв да е изразът на лицето ми, оправяше детайлите на роклята ми, аз мислено пишех.
След няколко часа изведнъж той спря да разхожда четките по платното, много възпитано каза, че се извинява, но не може да завърши картината, прибра акрилните си бои и платното с моя частичен образ върху него, целуна ръката ми и излезе.
Запалих последната цигара с огъня от камината, отпуснах се на стола в удобна поза и се усмихнах.
После бях видяла на изложба на негови картини една особена, май беше същата, за която уж позирах. Изобразяваше три стаи.
Една, в която имаше само камина с огън, във втората- фасове, а в третата- пепел.



Евелина Тодорова

Нашето сега

Затварям очи.

Сънищата ме покриват с мъглявия си хладен дъх,
който лази по врата и по клепачите ми.
Образи прииждат във вихрушка от спомени
и ума ми се наежва като мъх,

като мравуняк, разровен с клечка.
Потта по дланите ми изкарва сълзи,
потиснати под затворените ми очи.
Минавам една, втора, трета отсечка

от сънния път,
а часовникът отброява минута.
Ъгълът със снимките мълчи. Порутен
и покрит със мухъл таен кът.

Хрип.
Дробовете ми си почиват за миг,
а после- поет до болка дълбок дъх!
Гонитба с дрипав,
но издръжлив спомен, който с вик,
ме събужда-
тършуващ из дневниците
на сърцето ми плъх.

От какво има нужда
душата ми?
Отварям очи.
Топла прегръдка ме разбужда

и загражда моста между минало и настояще
за миг, за едно приласкано сънено "засега".
Двамата са на среднощна раздумка, все още
се надлъгват какво и как да е нашето "сега".


Евелина Тодорова