Тиха умора потъва
в прегръдката на плаващи минути.
В безвремие, в имагинерно пространство
се разгъва протяжно сълза и слухти,
за да чуе в полета си
дума за реална, проста свобода;
да опъне снагата си
в представата за блажена самота,
различна от тази на смъртта.
Но в този мит, в тази нетърсена тишина
летят загубили се мисли,
лети объркана без траектория и страстта,
преливаща във форми на разлята празнота.
И по този безмълвен, безплътен полет
полепват безброй тихи, странни същества.
Някои наподобяват човешки силует,
други идват вкупом в общества
на умъртвени, разтекли се сетива.
Не чувам, не виждам, не усещам,
не съзнавам себе си, упоена от празнота.
Не мога да подсещам
душата си, че е жива,
че е жива и плътта.
Бавно светът ми се свива,
обвива го мъгла
и нямам центробежна сила,
за да се завъртя, да умра
и после да бъда планета,
която с целия си хаос ще бъде поета
от Космос,
от привлякло я Слънце,
за да бъда дете с
огромно, космическо сърце.
Сега единствено сълзата ми пътува.
А аз не виждам дори това.
Себе си не мога да разчупя.
Безприсъствена, безродна празнота.
Евелина Тодорова
Няма коментари:
Публикуване на коментар