Бягство

 Слънцето ме призовава да отворя очи, да прочета началната страница на идващите нови дни, но въпреки гальовното му и топло докосване, аз стискам клепачите си. Под тях очите ми трепкат, търсят запечатани снимки на спомени от миналото, които са по-топли от уж топлото на новия ден. Сърцето ми бие- живо и търсещо е, но една част от него бяга наобратно към място, където вече живот няма, но където животът е бил истински смислен, а напред са мяркащите се боязливи минути на време, криволичещо по спиралата на неизвестното.
Изкушаващи са представленията от миналото, в които актьорите, пълнокръвни и близки, играят без умора като допълват сценария така, че да ни е интересно всеки път и да ни е трудно да напуснем залата.
Слънцето настойчиво праща светлината си към очите ми, трудно ми е вече да ги държа затворени. Усещам сърцето си- живо и търсещо, но сякаш се е качило в гърлото ми и се чудя това негово лудо трепкане дали е бягство към миналото или тичане към бъдещето? Кое от двете ми е трудно да преглътна?
Отварям очи.
Кучето е вперило поглед в мен, захапало каишката си и се чуди защо още не съм го извела на разходка.

Евелина Тодорова

Наобратно

Вятърът, внезапно влязъл през прозореца, разроши мислите и погъделичка пръстите ми.

Имам няколко минути и ще си измисля игра. Няма да споделя мислите, които тичат из ума ми, а ще преобразувам в мисли всяко усещане, дошло от ръцете ми и ще ги запиша. Нека е в обратен ред.

Полъх, който отключва химикала и мастилото реди букви, красиви и значими, свързани във верига от малки тайнствени смисли.

Лист хартия.

Обработеното дърво на бюрото.

Пръсти, допрени към гърдите, за да чувстват вдишването и издишването.

Коса.

Стъклото на чашата с вода.

Сълза.

Копче на компютър.

Извити крайчета на устните в съвсем плаха усмивка.

Мрежа на прозорец.

Въздух, навлизащ през миниатюрните дупчици на мрежата.

Молекули кислород по дланите ми.

Продължително натискане на копчето, за да се изгаси компютъра.

Всички усещания се завихрят като полепнали по пумпал и това въртене издига към главата ми едно оформено торнадо, чийто център, чието око е една много ясна мисъл.

"Време е!..."

 

Евелина Тодорова

Свързване

 

Облаците навън не могат да се сравнят със сгъстените облаци в ума ми. Ухае на дъжд, но не вали. Не може да завали и да измие прашните улици, нито да утоли жаждата на бездомните животни. Не мога да заплача и аз. Така сгъстено е от задушливи прашни емоции в мен, че ми се иска да можех да заплача силно и да излея всичко като водопад, напълнен от пролетните дъждове. Представям си как вървя по някоя горска пътека и дишам силно, за да поема аромат от дърветата и цветята, аромат, който да замени тежкия въздух на насъбрани въпроси без отговор, на сгъстени чувства, извиращи от недрата на съществото ми. Гласът ми потъва в гърлото, обеззвучен от тъгата.

В главата ми е онази сцена от "Аватар", в която вземаш кичур от косата си и се свързваш с Дървото на душите и за един миг можеш да изпиташ дълбока емоционална сила и да получиш и предадеш информация. На човеците не ни е даден лесен достъп, чрез който да се свързваме така бързо, дълбоко и истински с Източника, с душите на  хората, които сме загубили и отчаяно имаме нужда да видим отново и които да попитаме за нещата, които ни терзаят, нито пък с хората около нас. Трябва да ровим и ровим в душата и ума си, в сърцето си, да търсим и да се опитваме да интерпретираме всякакви усещания и мисли със средствата, с които разполагаме като хора и с всички ограничения, които имаме като такива.

Хубаво е сетивата да са силно развити и отворени, но не чак дотам, че да имаш нужда да се защитиш от нахлуващите бързеи от усещания и да се опитваш да залепиш рецепторите си, за да не допускат повече...

Истинското свързване е толкова нужно, но и толкова потенциално болезнено.

Лежа мислено на поляната, косата ми е разпиляна по тревата, а облаците навън все така не пускат и капка вода.

Лежа на пода в стаята, таванът е сив и сух като тях, като облаците.

Но от очите ми вече бликат живи и очистващи сълзи.

 

Евелина Тодорова

Неудобна дреха

 Не спирам да идвам до тази врата и да търся онова отвъд нея. Има следи от пръстите ми, опитали се и предишния път да избършат праха от желязото и чакащи да доловят дъха на скритата зад нея жива душа. Опитвам се с ръцете си да почувствам всяка издишана от нея молекула, която би ми донесла информация за състоянието и мислите й. Долепям ухо до вратата, за да чуя дъха й. Представям си я, чакаща ме да отида при нея, да махна тежестта на неудобната дреха и да видя в очите й нейната истина. Дори не иска от мен да я прегърна веднага, а само да я видя.

Странно, аз ли я облякох така? Прилича леко на смъртта и ме плаши.

Трябва да почистя тази душа от праха, насъбран в дробовете й.

И най-накрая натискам дръжката.

 Евелина Тодорова

Слънчева целувка

 

Слънцето прониква с лъчите си между ъглите на тухлените къщи и ме милва по лицето.

Вече ухае на есен. Лятото се подготвя да си тръгне и всички, дори буболечките са излезли и тихо топлят телата си. Само цикадите неуморно музицират в техния разпознаваем ритъм.

Нещо кацна на лицето ми. Не отварям очи. Сигурно е малко насекомо, привлечено да стопли крачетата си от загрятата ми кожа.

А може и да е целувката ти. Тя ме стопля по-силно и от любимото ми слънце.

 

Евелина Тодорова