Най-чистата обич

Топлата ти детска ръчичка ме прегръща,
а навън дъждът вечерен тихо, приятно вали.
Вълшебство синьо и безбрежно ме обгръща
и усмихва се през твоите очи. 

Погалвам лицето ти малко и нежно
и чувам: „Мамо, хайде, поспи с мене и ти!“
Затварям клепачи прилежно,
но сърцето ми, заредено с най-чудната обич, лети...

Сънувай сънища приказни,
преди утрото да те посрещне, нетърпеливо за игри,
и слънцето в очите ти да блесне,
да чуя: „Ставай вече, нима още ти се спи?!“

Денят ни очаква пъстроцветен,
чудесата му ти винаги търси.
На чистотата на сърцето остани си верен,
обичта ми винаги над теб ще бди!

Евелина Тодорова

Дъх

С топла, искрена целувка

подарявам ти част от дъха си.

Сърцето в гърдите ми за тебе препуска,

без страх ти предава от устрема си.

 

Сплели жадуващи ръце,

един на друг се усмихваме.

Топла гръд и любимо лице -

дарове други земни не искаме.

 

От Бога даден ми,

дъха си с тебе искам да споделям.

Стъпките ни заедно напред по пътя ни,

за нищо друго не заменям. 

 

Евелина Тодорова

 

Спомен с аромат на жасмин

 Спомням си

събуждането от камбанен звън,

ароматa на жасмин, носещ се от двора

и утро италианско, блажено като сън.

 

Малка статуя на Божията майка

бе първото, което зърнах призори.

Така бе ми лесно да повярвам,

че знаци от небето сърцето ми лови.

 

И в двора цветен, с разпуснати коси

отпивах топли глътки пресен чай.

Два ангела - човеци и няколко оси

компания ми бяха в този рай.

 

Говорихме за стихове и чакахме конкретен час

в читалището близко да се съберем.

Птиче дивно наблизо извиваше глас,

искаше не нашите, а неговите рими да четем.

 

С писалка в ръката тогава дочух

молитвата в черквата да завършва с "Амин".

Благодаря ти, Боже, за този спомен,

ухаещ в душата ми на разцъфнал жасмин.

 

Евелина Тодорова

Бягство

 Слънцето ме призовава да отворя очи, да прочета началната страница на идващите нови дни, но въпреки гальовното му и топло докосване, аз стискам клепачите си. Под тях очите ми трепкат, търсят запечатани снимки на спомени от миналото, които са по-топли от уж топлото на новия ден. Сърцето ми бие- живо и търсещо е, но една част от него бяга наобратно към място, където вече живот няма, но където животът е бил истински смислен, а напред са мяркащите се боязливи минути на време, криволичещо по спиралата на неизвестното.
Изкушаващи са представленията от миналото, в които актьорите, пълнокръвни и близки, играят без умора като допълват сценария така, че да ни е интересно всеки път и да ни е трудно да напуснем залата.
Слънцето настойчиво праща светлината си към очите ми, трудно ми е вече да ги държа затворени. Усещам сърцето си- живо и търсещо, но сякаш се е качило в гърлото ми и се чудя това негово лудо трепкане дали е бягство към миналото или тичане към бъдещето? Кое от двете ми е трудно да преглътна?
Отварям очи.
Кучето е вперило поглед в мен, захапало каишката си и се чуди защо още не съм го извела на разходка.

Евелина Тодорова

Наобратно

Вятърът, внезапно влязъл през прозореца, разроши мислите и погъделичка пръстите ми.

Имам няколко минути и ще си измисля игра. Няма да споделя мислите, които тичат из ума ми, а ще преобразувам в мисли всяко усещане, дошло от ръцете ми и ще ги запиша. Нека е в обратен ред.

Полъх, който отключва химикала и мастилото реди букви, красиви и значими, свързани във верига от малки тайнствени смисли.

Лист хартия.

Обработеното дърво на бюрото.

Пръсти, допрени към гърдите, за да чувстват вдишването и издишването.

Коса.

Стъклото на чашата с вода.

Сълза.

Копче на компютър.

Извити крайчета на устните в съвсем плаха усмивка.

Мрежа на прозорец.

Въздух, навлизащ през миниатюрните дупчици на мрежата.

Молекули кислород по дланите ми.

Продължително натискане на копчето, за да се изгаси компютъра.

Всички усещания се завихрят като полепнали по пумпал и това въртене издига към главата ми едно оформено торнадо, чийто център, чието око е една много ясна мисъл.

"Време е!..."

 

Евелина Тодорова

Свързване

 

Облаците навън не могат да се сравнят със сгъстените облаци в ума ми. Ухае на дъжд, но не вали. Не може да завали и да измие прашните улици, нито да утоли жаждата на бездомните животни. Не мога да заплача и аз. Така сгъстено е от задушливи прашни емоции в мен, че ми се иска да можех да заплача силно и да излея всичко като водопад, напълнен от пролетните дъждове. Представям си как вървя по някоя горска пътека и дишам силно, за да поема аромат от дърветата и цветята, аромат, който да замени тежкия въздух на насъбрани въпроси без отговор, на сгъстени чувства, извиращи от недрата на съществото ми. Гласът ми потъва в гърлото, обеззвучен от тъгата.

В главата ми е онази сцена от "Аватар", в която вземаш кичур от косата си и се свързваш с Дървото на душите и за един миг можеш да изпиташ дълбока емоционална сила и да получиш и предадеш информация. На човеците не ни е даден лесен достъп, чрез който да се свързваме така бързо, дълбоко и истински с Източника, с душите на  хората, които сме загубили и отчаяно имаме нужда да видим отново и които да попитаме за нещата, които ни терзаят, нито пък с хората около нас. Трябва да ровим и ровим в душата и ума си, в сърцето си, да търсим и да се опитваме да интерпретираме всякакви усещания и мисли със средствата, с които разполагаме като хора и с всички ограничения, които имаме като такива.

Хубаво е сетивата да са силно развити и отворени, но не чак дотам, че да имаш нужда да се защитиш от нахлуващите бързеи от усещания и да се опитваш да залепиш рецепторите си, за да не допускат повече...

Истинското свързване е толкова нужно, но и толкова потенциално болезнено.

Лежа мислено на поляната, косата ми е разпиляна по тревата, а облаците навън все така не пускат и капка вода.

Лежа на пода в стаята, таванът е сив и сух като тях, като облаците.

Но от очите ми вече бликат живи и очистващи сълзи.

 

Евелина Тодорова