Подай ми ръката си.
Самотата в нея непосилно натежа.
Страх те е да не прокърви?
Знам, доскоро моята кървя.
С тежка сълза
по лицето ти се плъзват натежали чувства.
Болката не бърза,
а с всеки изминат сантиметър от лицето ти избутва
залепена плътно маска.
И лицето ти, сега оголено, кърви.
Прикриваш самотата във очите си,
но оголената рана най-боли.
От друг кървял не се срамувай,
болката си с мене сподели.
Истината във кръвта обичам,
не се страхувай, поплачи.
Знам какво е да си обезобразен от чувства.
Мисълта, душата, самотата да тежи.
И "приятел" някой здравото ти рамо да потупва,
а от кръвта ти да бяга, да крещи.
Аз съм тук и ще те гледам.
Сега си себе си, затова си помълчи.
Не е нужно да се извиняваш, аз усещам!
А когато спре кръвта, сам истината своя облечи.
Евелина Тодорова
Няма коментари:
Публикуване на коментар