Клоун

Гледам те.
Задаваш ми въпроса дали ми приличаш на клоун. Питаш ме какво се случи. Търсиш отговори, погледът ти жадува думите ми. Свеждам очи. Трудно ми е да говоря мъдро като хладнокръвен страничен наблюдател, който проследява и оценява действията и чувствата ти. Не мога да съдя, нито искам да те обсипя с мнения, със съвети, които звучат добре, а са толкова трудно приложими. Научих, че не бива да кетегоризирам и определям, нито да рамкирам болката, страховете и живота на другите. Всеки е толкова различен.
Казваш ми, че целият ти живот е цирк. Малко акробатика, дресура, опасни скокове, красиви и гъвкави движения, смях, нарисувани сълзи.
Помня, преди няколко години ти се спъна в опънатото въже. Падна и травмата, която получи тогава, още не е излекувана. Оттогава забавляваш хората, но винаги с малко тъга. А сълзите ти са съвсем истински. Странно е, защото тогава, когато падна, хората по трибуните за миг изчезнаха за теб, видях го, а после никога вече не бяха същите. Ти продължи да бъдеш клоун и се научи да не слагаш грима си по един и същ начин. Затова всеки ден на представленията си интересен на зрителите. Когато по време на представление болката от травмата ти стане непоносима, заставаш в центъра на шатрата без да помръдваш, без да виждаш, без да чуваш. Светлините на прожекторите те заслепяват. Забравяш репликите си и те е срам. Толкова те е срам. И болката е толкова силна, че убива всяка твоя мисъл, всяко друго усещане. След време се опомняш и продължаваш със смешките. Но детският смях, кънтящ в ушите ти, те пронизва. Този смях те кара да умираш всеки път, да търсиш начин да се родиш отново там, на сцената. А когато си отиде и последният зрител, тогава бързаш да легнеш и да заспиш. С надеждата, че в съня си няма да усещаш болката, че ще възприемаш смеха на другите по различен начин, като истински радостно чувство от добре получил се скеч. От доброто пресъздаване на ролята, в която си влязъл. Някъде там, когато се спъна, у теб нахлу съмнението. Чудя се защо това спъване толкова силно промени възприятията ти. Ако в онзи момент, в който се изправяше, беше решил да изиграеш себе си, какъв щеше да бъдеш? Ако беше изиграл болката си, дали след това нямаше да се чувстваш по-уверен и смел? По-малко изгубен сред шушукането на зрителите?
Този въпрос си задавам и до днес, когато гледам твое представление. И долавям, че в момента, в който стъпиш на арената, разпериш широко ръце и се усмихнеш, за да поздравиш гостите, в момента, в който избухнат аплодисментите и сред заслепяващата светлина на доскоро ледените прожектори и звука на парадните барабани успееш да видиш вперените в теб очи, страхът дали и този път болката ще се появи насича смеха ти.
Тогава ми е тъжно.
И единственото нещо, което бих ти казала е:

-Приятелю, моля те, стой близо до себе си!

Евелина Тодорова