Сиво

Огледалото пред него се счупи. И денят се счупи. Счупи се и нещо у него. Счупи се и небето.
Когато заваля дъждът от чупливи капки, той се затича по улицата пред блока, за да събере повече от тях, да ги занесе вкъщи, където една по една щеше да опита да закачи във въздуха и да зачака да паднат последователно, виждайки и разбирайки посланието на всяка от тях, без да го порежат, без да се забият в него. Но тичайки по улицата с плетена кошница, преметната през лакътя, виждаше как постепенно дърветата, асфалта, всичко се  оцветява в сиво. Това ужасно всепоглъщащо, безлично сиво, което попиваше в кожата на хората и потичаше в телата им заедно с кръвта им.
Той гонеше капките, а те се кикотеха, разбягваха се в различни посоки, за да го заблудят, да се изгуби, да не улови нито една и да се върне вкъщи, оцветен от сивата закачка.
Напоследък хората са счупени, прогизнали са от безразличие.
Той прекрачи прага на дома си, забравил да изтрие обувките си на пътечката пред вратата и обувките накаляха паркета. Но го изцапаха с калта на онова сиво чувство, лепнало се за него и довлачило се до неговата обител като просяк, молещ за спасение. Сивото го издебна и докато той сменяше дрехите си, се скри в апартамента.
Започна да го търси навсякъде. Дори в чекмеджетата, зад календара, в дрешника, зад пердетата, в хладилника, в печката, под дивана, навсякъде..но не го откри и уморен от деня, отиде да поспи. А когато се събуди, всичко беше различно.
Телефонът позвъня.
В съня си, той се стресна и усети как сърцето му бързо ускорява ритъма си. Сънен, вдигна слушалката. Вместо глас, от нея потече сиво. Изцапа дрехите му. Хвърли телефона на пода и изтича до банята. Целите му ръце бяха сиви. Явно гостът му бе решил да въведе свои правила в собствения му дом. Той пусна чешмата, за да се измие, а оттам вместо вода, изтече писък. Писъкът на страха му, който скрит в корема му, грабеше от силите му, чупеше усмивките му, играеше с една сива малка топка. Странна играчка. После от умора отново заспа.
Когато се събуди на другата сутрин, той не си спомняше как беше приключил предния ден. Помнеше единствено чувството на вцепенение.
Навън гърмеше.
Почувства глад и отиде до хладилника. Някой бе изял всичко, дори и металните съдове. Силна болка преряза стомаха му. Почувства се лош. Искаше да открие онова сиво чудовище, да извие врата му, да го уплаши така, както то го бе уплашило. В яростта си той извика, но от устата му вместо звук, излезе голям сив балон. Нямаше сили да отиде до магазина и да напазарува. А и пътят от апартамента му до входната врата на блока, му се стори най-самотният, най-плашещият, най-сивият и студен път, по който можеше да срещне онзи сив господин.
Включи компютъра, за компания, за да влезе в един цветен свят, да послуша музика, да погледа красиви хора и животи като от приказките. Сполучливи животи.
Но вместо обичайната начална страница, пред него се появи само един сив екран, от който потече сиво.
И така ден след ден, той откриваше следите на скрилия се сив съквартирант из целия дом. Те изникваха от нови места до един миг, когато всичко спря и се обагри в статично сиво. Всичко засъхна. И той нямаше как да избяга. Целият счупен живот навън беше засъхнал, беше се хербаризирал. Целият му свят вътре също бе прихванал от тази страшна сива зараза.
Той седеше по средата на стаята си, без да може да се раздвижи. Ако пристъпеше, щеше да потъне в скрити блата от сивото нещо, а ако понечеше да вдиша дълбоко, щеше да се задуши със сивота. Ако живееше, щеше да стане сив. И сега само стоеше, застинал от страх, с едва доловим трепет на крайниците. Не знаеше какво да прави. Не знаеше докога щеше да издържи. Но не искаше да става сив.
И чувстваше, че скоро щеше да се счупи.

Евелина Тодорова