Корабът отплава.
С него си тръгват безброй хубави мигове, а аз нямам глас да го помоля да спре, да се върне. Не смея да отместя погледа си, защото искам достойно да изпратя една важна част от себе си и от живота си, да я съхраня, докато не се изгуби и на хоризонта не остане само залезът. Слънцето сега ми прилича на кълбо разтопена лава, готово да погълне моя кораб. Не мога да се помръдна, знаейки че като си тръгна оттук, ще трябва да се срещна лице в лице с чудовища, за които мислех, че ще победя с усмивка, с подадена за дружба ръка. Но ще ми трябва здрава ризница, сабя и най-силния кон на света, за да успея да подлъжа сърцето си да тръгне напред, без да скърби по изгубеното, към една битка, способна да унищожи света ми. Ризницата не мога да съшия от мидени черупки, нито да изкова сабята от сплетени водорасли. Нито една от чайките, ровещи за остатъци от храна в пясъка наоколо, ще бъде храбрия ми кон. Ето защо преди да тръгна, искам да се насладя на шума на морето, на мекия и топъл вятър, на песъчинките, които се разместват вече под нозете ми. Усмивката ми се свива с всяка измината от кораба миля. С ръце в джобовете не мога и не искам да го догоня.
Започвам да чувам съскането на чудовищата, да усещам по гърба си мътните им погледи, втренчени в мен и да усещам студа, който довяват с дъха си. Само още минута искам да остана тук. Да събера мислите си и да начертая стратегия за битка. Или за примирие. Или за приемане.
Корабът отдавна се изгуби, но аз не отмествам поглед, защото когато тръгна, няма да поглеждам назад. Това е минало. Слънцето ще го претопи, морето ще го отмие, а вятърът вероятно никога не ще довее и частица от него при мен.
Евелина Тодорова
Няма коментари:
Публикуване на коментар