Няколко топли ноти се вплетоха ритмично в косата ми, залюляха се и заиграха в пируети около къдриците. После бързо се спуснаха към гърдите ми и затанцуваха близо до сърцето ми. Навън е ноемврийска вечер. В залата сме само четирима и всеки е унесен в своя музикален блян. Звуците от гласа ти скачат закачливо върху устните ми и с цялата мекота на джазовия ритъм ме усмихват и целуват. Други няколко ноти, родени изпод пръстите ти, се насочиха никак не свенливо към мен. Макар и да ми е леко студено, очите ми танцуват в ритъма на твоята китара, в който някак си съм много аз. И трябва да сдържам ръцете си, за да не те докосна.
Забранено е.
Затова ще те докосвам с мисли.
Емоциите, мислите и думите са нашите невидими ръце, с които можем да се докосваме от разстояние. И ще се опитвам да прикрия вълнението си. Фантазията съществува затова- да отскачаме в приятните, понякога забранени неща, които ни пробуждат за миг от зимния сън.
Зимата невинаги настъпва през ноември. Понякога идва в два часа на обяд, по време на работа, друг път чака вкъщи, настанила се удобно на дивана или в леглото, където любимият спи. Зимата нахлува студена в очите ни. Нарочно поглеждаме цветна картина и пролетта отново избуява в хиляди цветове.
А когато те слушам как свириш, танцуват два сезона в мен. Пролет, защото се раждат мисли, емоции и пейзажи, сгряващи пространството вътре и вън. И лято, защото то е дръзко слънчево. Като моето желание.
Евелина Тодорова
Няма коментари:
Публикуване на коментар