Тъмно е.
Човек с черна качулка и тъмна роба,
копае гроб.
Моят гроб, а човекът съм аз.
Тази нощ ще погреба душата си.
Тя е роб.
Докато потта се стича по бузите ми,
докато пръстта хрипти с болните си дробове,
докато се давя в спомени за живота,
ще погреба любовта и ще се изплюя.
Сега очите ми са черни,
няма ни помен от пролята сълза.
Няма повече да чуете думите ми,
проклинащи "злата съдба".
Да.
Ще погреба всякакви чувства
и ще ги ритам като болни хърбави псета,
ще зария спомена за мен,
ще го покрия с клони на сухи дървета,
ще обезобразя,
ще лиша от самоличност
онази личност,
която бях.
Сянка.
Това съм сега.
Сянка, чийто ритмични движения
с лопата в ръцете,
бележат края на страха.
Дъхът ми изстива.
Изгрява утринта.
Нямам глас да запея.
Дали това е смъртта?
Евелина Тодорова
Няма коментари:
Публикуване на коментар