Тихо си тананикам някаква съчинена за минута мелодия докато пътувам към любимо мое място. В един голям участък пътят не е осветен. Не шофирам аз и затова се отпускам и очите ми попиват всеки светъл обект, извън колата. Поглеждам в огледалото, което отразява тъмнина. Не виждам това, което отминаваме. Просто едно черно. Леко ме присвива стомахът. Светът в огледалото няма форми. Метафората на образа е страховита. Отмествам поглед и фаровете на приближаващия автомобил, движещ се срещу нас в съседното платно, ме заслепяват.
Секунди след това очите ми не могат да се адаптират. Не виждат.
Един и същ ефект. И в тъмното, и в твърде светлото, не виждаш добре.
Тема, разнищвана от векове. И все така актуална в една милисекунда.
Обръщам се към човека, управляващ колата и не отмествам поглед дълго, за да фокусирам, за да има отново отделни, добре оформени части от света. Слагам дланта си върху неговата, докато той съсредоточено сменя скоростите и му се усмихвам. После подхващам някаква забавна тема, която да съкрати времето, в което чрез усещането на дланта ми, чрез изговорени думи, чрез чути звуци, чрез ясни образи, ще се сглоби...
Евелина Тодорова
Няма коментари:
Публикуване на коментар