Не. Не искам да ставам актриса.
В живота участвам в безкраен спектакъл,
който кара тялото ми да се втриса.
Спектакъл, в който брат брата е съсякъл.
Гримът, попил дълбоко в кожата, е вечен.
Прикрива от сутрин до вечер лицата
и боли, защото блянът ми е обречен,
обречени на вечен театър са и децата.
Вечер, когато пада нощта
и представлението затихва, идва сънят,
овации няма, а само кръвта
аплодира, бълнува гневно и в треска духът.
Публика няма. Само актьори.
Зад кулисите се крият огорчени лица.
Може би пълни с надежда балони,
ще зарадват уморените човешки сърца..
Аз имам такъв балон,
но ще го запазя за себе си, сега няма да го пропилея,
за да ми послужи един ден като патрон,
когато актьор- разбойник опита да ме застреля.
Евелина Тодорова
Няма коментари:
Публикуване на коментар