Една крадена история от живия живот. Не е моя, въпреки, че участвах като наблюдател и като актриса с роля. Просто я обличам в думи, за да стигне до параноичните чистофайници. И не само до тях, разбира се. Много малко думи ще използвам.
Ранният следобед на една събота. Сцена. Столове, избутани в едната част на стаята.
Избираме герои. Ти ще си този, а пък той ще е онзи и нека играем. Случайно, на ботуша на една девойка се закача топка косми от нечия обучавала се глава, подпряна на някой от столовете, може би преди дни, а може би и от по-преди, паднали и сплели се, притихнали точно по средата на сцената като настръхнал таралеж.
Момичето извлачва с крак тази мръсотия извън кръгчето на бъдещите ни роли, но получава забележка да я върне веднага на мястото й. За този час и половина тя явно ще е важна.
Онази мръсотия, която често подритваме в ъгъла, докато сме във вихъра на ситуацията, за да не я виждаме.
"Не, не, не! Върни я! Интересно как бързо я затири в ъгъла"
Ботушът стъпи върху оплелите се косми и влачейки ги по пода, ги върна обратно точно на същото място.
Кой да предположи, че след това главният герой ще бъде именно тази мръсотия.
Мръсотия, която често ни боде очите, а ние бързо я "почистваме" като просто я преместваме в друга част от нашето важно пространство. Пространството помежду ни.
Ножът, забит с ярост в дървената дъска за хляб, говореше тихо и монотонно, повтаряйки една и съща фраза, носеща се във въздуха измежду бурята от думи между всички участници, отдадени на ролите си, които не снижиха тон за миг, за да я чуят:
"Аз обаче виждам всички мръсни неща".
Евелина Тодорова
Няма коментари:
Публикуване на коментар