Червените пантофки от картината

Направихме си среща в една малка и много китна сладкарничка в центъра на града. Тя е в ретро- австрийския стил и там правят най- вкусните целувкови торти, поднесени под звуците на лека приятна музика. Пръстите докосват фин порцелан - този на чашата с горещ чай, а езикът опитва вкусните  и изящно украсени сладкиши сякаш изследва усещанията от новопридобито сетиво.
Ти седиш пред мен по диагонал. Унило. В очите ти рядко съм виждала толкова тъга и умора. Колебанията у теб набраздяват с още няколко едва доловими бръчици кожата на лицето ти. Смарагдовите ти очи са по-тъмни от обичайното, а сълзите, които се спускат бавно и капят по масата, без да бъдат попити от хартията на някоя салфетка, променят нюанса на погледа ти към мътното на червения яспис.
Говорим дълго. Рутината, тази невидима, но нагла и самоуверена госпожа, която с многото си килограми, натрупани през годините обилно хапване, тежко се дотътря и сяда неканена на масата и се опитва да привлече вниманието към себе си, да стане основна тема на вечерта. Киха, кашля, събаря залците от малките вилички, чиито върхове са покрити с разноцветен фондан, разказва една след друга истории, в които тя е била главен герой. 
Устните ти са леко изсъхнали от думите, които са заседнали в гърлото ти вече месеци и сега излизат плахо, разпръсквайки се като войници по масата, за да защитят сълзите, да ги откарат в лабораторията на сърцето, където ще бъде изследвано съдържанието им и ще бъдат настанени в клиника "Желание", в която най-добрите доктори ще се погрижат да открият подходящото лекарство за унищожаване на размножаващите се опасни бактерии.
Човек не може да издържи дълго да пребивава в която и да е крайност, независимо дали е с положителен или отрицателен знак- нито в силното вдъхновение и радост от всичко, нито в безсмислието. И двете изтощават. И именно в пространството между тях, в това уж приятно балансирано състояние, обича да играе онази госпожа, за която споменах по-горе. Затова понякога трябва да успокоим детето в нас, което твърде често изпитва носталгия и иска да се върне в света на контрасти, защото той е сравнително безопасен само в неговата фантазия.
Но когато ние с теб разговаряме, тя е...тя е нещо, което не може да навлезе в нашата атмосфера. Тя е малко духче, което снове около нас и нищо повече. Отваря си устата, ръкомаха, чертае някакви форми във въздуха, обаче нито чуваме, нито разбираме какво иска да каже.
Парата, отделяна от чая, е напоена с аромат на бергамот и портокал и танцува между погледите ни. Също като девойката с червените пантофки от картината зад мен. Погледът ти все бяга натам. Между изреченията ти спомена как искаш отново да може да те развълнува нещо толкова малко като нарисувани кокетни пантофки. Аз те слушам и не съм разтревожена, защото ако не те вълнуваше, изобщо нямаше да ги забележиш.
А и вселените в теб не могат да се свият и изчезнат за един човешки живот време.

Евелина Тодорова