По голото ми тяло пълзи
мъгла от неизказани думи.
Многобройни малки рани
зеят отворени, оловни куршуми
летят към мен, щом понеча да говоря.
Вече трудно разпознавам стрелеца.
Загубих умението без страх да отворя
душата си, наричайте ме вече "беглеца".
Отидох при доктор,
но и той е човек.
Влезе в ролята на лектор,
на саркастичен зевзек
и аз дума не можах да кажа.
Дори се почувствах нелепо.
Не даде мехлем, с който да намажа
раните си, а ме изпроводи с гръмко ехо
от недоволство, което зачовърка в тях
и в мислите ми.
Не бях такава, но сега не посмях
да дам глас и пространство на чувствата си.
и потънах в закърпено мълчание.
Заживях като сянка,
като смътно желание,
застинало в тиха, хладна дрямка.
Евелина Тодорова
Няма коментари:
Публикуване на коментар