Движа се с умерена крачка, минавам няколко улици, изкачвам стъпала, изцапвам обувките си в локви, спъвам се в плаващи плочки, но се опитвам да не нарушавам ритъма си на ходене. Концентрирала съм се в това да дишам равномерно и да продължа по пътя си. Надигам глава, колкото да не се блъсна в някого. Погледът ми преминава като призрак през всичко, което среща. Сега е важно да се движа. Важно е да усещам пулса си и въздуха, който премивава през ноздрите ми. Обувките ми твърде много приличат на нови, а ги купих преди години. Превозни средства заглушават мислите ми с шум от гуми, клаксони и пръхтящи ауспуси. Толкова е важно да ходя. След малко ще изкача стъпалата към входната врата на дома си, ще събуя обувките, ще ги поставя една до друга, подредени и почистени, готови за следващото излизане.
Няколко крачки към теб и плъзвам ръката си върху лицето ти, целувам те, минавам с ръце по целия ти гръб и те прегръщам. Още съм леко задъхана и тялото ми не може изведнъж да се настрои в режим на покой. Не ми се спи. Важно е да се движа. Движим се заедно за някакви минути, когато телата и чувствата намират общата си форма в пространството и в нас. И сме ту сурова глина в сплетените ни ръце, ту алуминиеви стружки, чието претопяване е трудно. Когато са разпилени, те често изгарят преди да могат да бъдат превърнати в материал за изливане на нови форми. Затова трябва да сме много плътно един до друг във времето, когато двамата създаваме.
Понякога сме като гипсова отливка. Хем сме твърди, хем сме плашещо чупливи. Застинали сме в поза на движение, без реално да се движим. Една лъжлива творческа приумица. Затова е важно да вървим, хайде. Предпочитам скъсани обувки с изранени ходила пред ронлива, бяла, грапава статичност.
Евелина Тодорова
Няма коментари:
Публикуване на коментар