Eхото от стъпките ми

Ехото от стъпките ми

заглушено бяга между улиците.

Бяга като уплашено куче,

търсещо следите на стопанина си,

като изречение,

загубило реда си из страниците

на овехтял черно-бял вестник.

Животът ми гони мастилото,

за да напише дневник.

Но миналото

е захапало врата на бъдещето

и двамата се гонят- бесни кучета,

глухи за времето,

което с високите си токчета

почуква по асфалта на улиците.

Ехото от стъпките ми задъхано бяга

през локвите, през плочките,

откъртени от тротоара.

Хрипав глас протяга думите си към сянка,

отразена в стъклата на стапяща се къща.

Преди да ме обгърне нощната дрямка

зърнах ехото смъртта да прегръща.

Евелина Тодорова