Стаята

В една излъскана до безобразие стая ми прожектираха филми. Един след друг, часове наред. Всички с поука, понякога противоречащи си, понякога допълващи се. Гледах почти без да примигвам, попивах ценни картини, реплики, жестове, информация. През деня беше почти санитарно светло, през нощта луминисцентни лампи щипеха очите ми. А трябваше да се чувствам уютно и спокойно, да изпитвам удоволствие от наученото, да го осъзнавам, да го прилагам. Не ми дадоха лист и химикал. Трябваше да гледам, да се възхищавам, да черпя вдъхновение от идеализирани образи, от случващи се чудеса, да разбирам как човекът е полубог едва ли не, а в същото време надушвах аромата на мръсно от вулгарните картини в телевизора, опитвайки се да им се радвам със същата сила на емоцията, както ако ми кажеха, че имам всички онези неща, които обществото определя като най-важните компоненти за достигане на лично щастие и които вкарват в графата "успешен".

Един ден надуха балони и ги закачиха на полилея в стаята. Дори не надигнах глава да ги погледна. Само чух как единият изсъска и се спука малко след като онази жена без лице го върза до другите. Натрапниците често изгарят. Или се обезцветяват. Поисках вода, донесоха ми кола. “Ще се ободриш”- казаха ми и натиснаха копчето, за да изгледам поредния филм. Очите ми се затваряха. В душата ми беше объркано, а наоколо - гладко излъскано. Сякаш някой се опитваше да изглади тялото ми и да се слепна с пода, та да стана и аз светла и чиста. Пак според нечии критерии. Свивах се все повече. Ако напишех нещо, щеше да е грешно. Ако кажех нещо, щеше да се разтълкува по много различни начини. Все повече се страхувах да разтворя длан. Отварях уста само, за да се нахраня.

Стиснах очи. Палитра от цветове се разля и запълни цялото пространство.

Не помня колко време съм стояла така, но плесницата на жената без лице ме накара бързо да се върна в бялата стая. Набутаха в ръцете ми още от онези книги - с чуждите животи, с чуждия опит, чуждите филми. Разтеглиха устните ми в клоунска усмивка. И хора с маски ми изнасяха лекции за силата на духа. За контрола. За правилното.

Художник без пръсти...

Наблюдаваха ме през прозореца и следяха за промяна. Но по възможност насочена, не дръзка. Не е добре да се създава дискомфорт на затворилите наблюдателя на собствените им чувства и малкото човече с многото "защо" в подобна на тази, в която бях аз, бяла, изолирана и излъскана до безжизненост стая. Тук няма нито един опасен микроб.

Освен един.

Душата.

Евелина Тодорова